Да мразиш св. Валентин

Денят на влюбените, известен още като свети Валентин, макар че според католическата църква той отдавна е отменен, по принцип е един доста противоречив празник. Тази година обаче хората се надпреварват да пишат и говорят срещу него сякаш повече от обикновеното. Каква е причината? Чува се агрументът, че това “не е наш празник”, в смисъл православен. Но и католически вече не е. Денят на влюбените, както и Хелоуин, а и Коледа, отдавна се е откъснал от корените си и се е превърнал в глобално явление. В този смисъл “не на св. Валентин” се превръща в знаме на антиглобализма, но не смятам, че това е нещо сериозно. Не, хората, които не харесват празника, не са от типа, който смята, че трябва да се върнем към прах за пране “Мечта” и паста за зъби “Поморин”. Тук става нещо друго.

Ще ви кажа какво става според мен. Това е един от най-депресиращите празници през годината. Принципно всеки един празник е потенциално депресиращ. Коледа трябва да се прекарва заедно със семейството, а какво за тези, които нямат семейство? Е, те са твърде малко и обикновено не се сещаме за тях. Обаче св. Валентин се прекарва заедно с партньора… А тук вече ощетените са много, много повече.

Представете си, че умирате от глад. Отдавна не ви достига храна, и вече сте на прага на гладната смърт. Пред очите ви причернява. Не можете да мислите за нищо друго, освен за храна. И изведнъж съседите ви слагат на терасата маса, на която поставят още пареща пуйка, с картофи, много салати, студени колбаси, десерти. О, съседите от другата страна, те пък са извадили печено прасе! Вижте, на улицата има банкет! Обаче вие не сте поканени.

Ето това е причината хората да мразят св. Валентин. Завист. Завистта на самотните, на нещастните, на неуспелите. Достатъчно трудно е човек да понася изолацията си всеки ден, но тогава, когато другите демонстрират своите успехи, своето щастие… тогава става нетърпимо. Самотните се усещат още по-самотни, изолираните – по-изолирани, нещастните – по-нещастни. Какво удачно съвпадение, че денят на влюбените е и ден на виното! Човек може тихичко да се натряска до безсъзнание под предлог, че и той “празнува”. Обаче много добре знае, какво всъщност става. Всъщност всички знаем. Но се преструваме, че не забелязваме.

И от разсъжденията за влюбените леко и неусетно прозира една друга тема… По-глобална, по-сериозна. Нашето общество е общество на уинърите. Уважаваме тези, които са най-добрите, които са успешните, които са победителите. Няма значение дали става въпрос за спорт, бизнес, международна политика или семейство. Третият райх има концентрационни лагери, той губи войната, значи е лош. САЩ са единствената държава в света, употребила атомно оръжие срещу мирно население, и тя печели войната, значи е добра. Този бизнесмен, който печели много пари, очевидно е способен. Този, който се е провалил, е неудачник и заслужава съдбата си.

И така навсякъде. Уважаваме хората с успеха и парите, а който ги няма – негова си е вината. По същия начин се се отнасяме към любовта. Този, който има партньор, го заслужава, той е успешен. Който е сам, не заслужава внимание. А защо не? Постъпваме така във всеки един момент. Когато подминаваме просяка на улицата, защото той е мързеливец и не се опитва да си намери работа. Когато гледаме отвисоко на циганчето, дишащо лепило, защото то е плод на една развалена среда и не може да има бъдеще. Когато отпращаме имигрантите от изток, които не са имали късмета да бъдат родени на територията на една “цивилизована държава”. Такъв е животът, както се казва.

Но защо този минорен тон, в крайна сметка говорим за един весел празник! Неудачници винаги ще има, трябва ли да престанем да живеем заради тях? Не, нека се придържаме към естествения ред! Силните са и щастливи. Просто за да не бъде отровено това щастие, е необходима малко по-дебела кожа. Да, има гладуващи, но от това не се губи изисканият вкус на блюдата. Да, има и бедни, но мръкне ли блясъкът на златото от тях? Да, има и самотни, но ще изчезне ли любовта заради тях?

Не и не би трябвало. Любовта е едно безкрайно егоистично чувство, тя не се интересува от нищо, освен от себе си и от своя обект. Лошо? Не, това е нещо истинско. Истинската любов е абсолютното въплъщение на частното. Тя е най-ясното доказателство за това, че човекът – отделният човек, сам по себе си, със своите специфични качества, значи нещо. Всеки, който бленува за любов към цялото човечество, има предвид някакво напълно различно чувство. Нека го нарича братство, мир, единение – но не любов! Защото то би било въплъщение на абсолютно безличното. Ако обичаме абсолютно всеки, независимо от това кой е той, то какво значение има човекът?

Ето защо, колкото жесток и болезнен да е за мнозина празникът на влюбените, аз няма да се включа в хора, насочен срещу него. Наистина, какво искат тези, които отричат празника? Другите да са нещастни като тях? Това е еднакво вредно за всички.

Но какво говоря, много добре знаем, какво искат тези хора. Искат и те да бъдат щастливи. И те да обичат и да бъдат обичани. Но не могат. И като чудовището на Франкенщайн превръщат нереализираната си любов в омраза към целия свят.

Именно тези хора не трябва да си стоят вкъщи на празника. Най-доброто, което могат да направят, е да се срещнат със себеподобните си. И да се пробват да обичат. Поне малко. Ако могат. Или? Или?

Любовта, за разлика от храната и златото, поне не е изчерпващ се ресурс.

Главоболието на един съдия

Достопочтеният съдия Ейбрахам Съливан въздъхна. Това дело обещаваше да е натоварващо. С убийците, крадците и мусюлманите той се оправяше лесно, в Кодекса всичко беше описано ясно и точно, а съдията обичаше да го опростява допълнително. Крадците обожаваше да осъжда на двадесет години каторга, убийците – на пет, ако нямаше утежняващи вината обстоятелства. Нали наказанието трябва да е пропорционално на тежестта на пресъплението? Убиецът е навредил само на един човек, докато крадецът подрива цялата икономическа структура на обществото. Мусюлманите, разбира се, не излизаха от затвора, ако бъдат заловени.

Но случаят днес беше много по-ужасен от някакво си убийство. Бяха намерили книга! Не просто каква да е книга, която хората тайничко да прочетат от любопитство (и да отнесат тежка глоба, когато Агенцията за свободата на словото ги залови чрез някоя скрита камера – а такива имаше навсякъде). Тази книга си позволяваше да учи хората! Все едно някакъв си слабоумен гражданин може да знае нещо по-добре от Комитета за всенародно просвещение и прогрес!

Проблемът беше в това, че никой не знаеше какво пише в книгата. Кой би рискувал да попадне под злотворното влияние на това дяволско творение и да отнесе заслуженото наказание за това? А макар че написването на книга само по себе си е чудовищно престъпление, дори Кодексът признаваше, че има повече и по-малко опасни книги… Причината – проклетото готварство! Винаги се намираха хора, готови да запишат някоя рецепта, която особено им е харесала. И после да вземат да я споделят с някого. И Кодексът признаваше, че макар и в рецептите сами по себе си да няма нищо строго осъдително, самият обичай да се пише и чете може да доведе до опасни и разрушители събития. Затова любителите готвачи получаваха двадесет дни принудителен труд – Кодексът беше прекалено милостив с тях, да! – но за съжаление по-тежко наказание не беше уместно. Все пак добрият гражданин е този, който обича да яде вкусно, защото ситият не се бунтува, не роптае, не спори. Та рецептите трябваше да се толерират.

Но как да знаеш дали една книга е с рецепти или не, без да я прочетеш? Или поне да я разлистиш? Опасно, много опасно! Никой не би се решил на това просто така. И ето че обвинението затъваше – твърдеше, че авторът изглеждал подозрително, държал се подозрително, неговата книга изглеждала страшно подозрително. Добре, но в никое цивилизовано общество подозренията не са достатъчни – иначе твърде много добри граждани, страдащи от твърде разпространената в последно време алергия към свинско месо, биха били вкарани зад решетките по обвинение в придържане (или залитане) към исляма.

И всичко се връщаше в рамките на едно изнурително “Признай!” – “Няма да призная”. Разбира се, съответните служби можеха да изтръгнат признания от тези, които трябва, но как да знаят от кого трябва и от кого не? Ето защо номерът с признанията почти не се практикуваше – за да може да искат признания от някого, той вече трябва да е обявен за винновен.

А проклетият обвиняем се защитаваше умело. Твърдеше, че нямало нужда да четат книгата му, за да разберат, че не е опасна. Достатъчно било да я разгърнат и щели да видят, че тя се състои от кратки глави, в началото на които с цифрички и думички са описани продуктите (затова отдясно има широко бяло поле), а после в няколко изречения е описана рецептата. Ако не вярват, нека закрият целия текст и прочетат една-единствена думичка.

Съдия Съливан се хвана за главата. Ами сега? Да се постъпи така, както съветваше обвиняемият, беше опасно, макар и да не се вършеше нищо осъдително. От друга страна, ако не направят нищо друго, той можеше да бъде осъден на не повече от 40 дни принудителен труд и голяма глоба за особено подозрителни и вероятно безвкусни рецепти.

Така че съдията реши – приставът ще разтвори книгата (без да я гледа, разбира се!) на безопасно разстояние от всички, а прокурорът ще трябва да се приближи да е прочете няколко изолирани думи, за да не рискува покваряването си. (Мамка му, така му се пада! Откога не ме е канил на вечеря със семейството си! А се прави на един такъв любезен – здравейте, господин съдия, как сте със здравето, уважаеми господи съдия… Лицемер!)

Прокурор Джонсън потрепери, като чу какво се очаква от него, но нямаше избор. Да се откаже от обвинението за него би било още по-опасно. Можеха да го обвинят в подкупничество или по-лошо – съчувствие към обвиняемия! С присвити очи той пристъпи към книгата и установи, че структурата й отговаря на описанието на обвинаемия. Наслуки тикна с пръст на едно място и прочете “една чаена лъжичка”. Три думи, по дяволите, цели три! Трябва да внимава повече при следващия опит. “На вкус”. Хм, да не би наистина да са рецепти? “И оставете на бавен огън, докато” Ох, увлякох се! Както е тръгнало така, ще прочета цяло изречение, а от изречението лесно се минава към абзац, от абзаца към глава, и така докато се усети човек е станал враг на обществото.

Съдия Съливан беше разочарован. Толкова напрежение – и нищо! Поредният любител на суфлетата и печеното на фурна. Всичко беше ясно. Изстреля обичайна присъда от 20 дни заедно с поток слюнка и заяви: “Съдът се отегля на обяд.”

А неочаквано леко осъденият Хорацио Уолъс се усмихваше – и ако прокурорът не беше побързал да изтича след съдията, щеше да каже, че е твърде подозрително. Книгата, разбира се, беше веднага затворена и изпратена за изгаряне, така че никой друг не успя да прочете рецептата.

 

Съдия в собствен сос

 

един орханен съдия

един мариновен прокурор

два дебели резена кодекс

три водни чаши глупост

една чаена чаша мързел

една чаена лъжичка страх

щипка упорство

сарказъм на вкус

 

Вземете една голяма тенджера, поставете резен кодекс, сложете съдията и похлупете с другия резен. Полейте мързела отгоре и почакайте да попие. Междувременно внимателно намажете прокурора с тънък слой страх, нарежете го на ситни парченца и добавете в тенджерата. Внимателно разбъркайте глупостта и я налейте на ситна, непрекъсната струя. Добавете упорството. Изчакайте да заври. И оставете на бавен огън, докато съдията омекне. Полейте със сарказъм на вкус и консумирайте с удоволствие!

Диригентът и Групата

Бих искал да започна с това, че напоследък все повече се отдалечавам от каквато и да било академичност в стила си на писане. Още по-трудно ми е да се придържам към тема и срок. Писане по поръчка – това е за журналисти, булевардни романисти и кабинетни учени. Рутинен физически труд, който няма нищо общо с творчеството. Древните гърци са смятали, че само глупакът говори, просто за да каже нещо. Мъдрите си отварят устата само тогава, когато имат нещо за казване. Творчеството трябва да е самоизява, иначе е празно. И понеже в този момент нямам какво друго да изразя, освен злоба и посредственост, искам предварително да се извиня за следващите редове.

Преди да говоря за групата, трябва да направя едно важно уточнение. Разбирането ми за човешката природа е различно от това, което имплицитно допускаме, когато стане дума за групи. Няма просто хора и група. Съществуват две фундаментално различни разновидности на човека, които имат различни цели, различни нужди, различно отношение към групата. Единият – “народът”, “масовият човек”, или според каквато друга класификация бихме го нарекли, е стадно животно по дефиниция.  За него съществуването в рамките на група е единственото възможно, това е неговият хабитат. Групата за него е даденост и той не поставя никакви цели и задачи пред нея, защото за него тя е навик.

Другият човек – “аристократичният”, “висшият”, “творецът” – името пак е без значение – е самотник. Той не расте в групи и не вирее там. Когато се окаже част от даден колектив, това е плод на съзнателно решение: винаги се търси някаква цел, за преследването на която е необходима групата.

И така, представата на едните хора за групата е по-скоро отнологична, докато за другите – чисто инструментална. Самата група, впрочем, е сплав от двата типа хора и не може да функционира нормално без единия.

 

Да погледнем към филма

 

Каква изходна ситуация ни представя зададеният филм? Има някъде един Диригент, който е много талантлив, много успешен, известнен, но животът му не върви. Мечтата му е да достигне до сърцата на хората чрез музиката, но това не му се удава. Краиерата му е основана на професионализъм – много техника, но къде е сърцето? Събира се оркестърът от високоплатени специалисти, изпълнява си задачата, тръгва си. Отношенията между музикантите са (обекновено) коректни, професионални и… безлични. Не това е нужно на нашия Диригент, но как да достигне до хората? Та той е саможив, неразбран, не умее да общува. Единственият език, който владее, е езикът на музиката.

А на другия край на света, в едно затънтено шведско селце, има един църковен хор. Уж той представлява група, но нещо не е наред. Сякаш е съществувал винаги и винаги ще го бъде, едни и същи хора, които се събират по навик, гледайки да запълнят времето си с нещо. Събират се, вършат си работата, тръгват си – и нищо не се променя. Това не е точно група, по-скоро механичен сбор от отегчени и уплашени хора, на които не им се стои сами.

И изведнъж – в селото пристига прочут музикант, това си е истинско събитие. Да общува със съселяните си той не умее, но защо да не подирижира? Изглежда напълно разумно. А какво поражда това… Диригентът намира своята Група. Знаят ли бедните хористи с какво се захващат? Едва ли. Уж всичко е по-старому. Обаче Диригентът, този коварен изкусител, е пуснал в групата Музиката.

Музиката е нещо изключително странно. Тя има изобличителен характер, някаква директна връзка с реалността, недостъпна за другите форми на комуникация. Музиката показва на хората какво биха могли да бъдат, какво се крие в тях, а с това и разрушава изкуствения свят на това, което са. И изведнъж се оказва, че музиката е всичко за тях, че без нея те не могат. Животът в групата става единственият им истински живот. Доброволците се трупат на тълпи, за да бъдат допуснати до участие в хора.

И скоро проличават няколко интересни ефекта от наличието на работеща група. Всички участници в нея се оказват по-смели, по-уверени, по-успешни. Човек, таил любовта си към своята любима десетилетия (бедните шведи, наистина не могат да общуват…), се престрашава да открие чувствата си и да се събере с нея. Изтиканият на края на обществото недоразвит младеж намира място, където е нужен и ценен. Малтретираната от мъжа си жена успява най-накрая да избяга от него и да получи защита. Амбициозният бизнесмен намира поле за изява, а групата печели от това. (В тази връзка е добре да отбележим, че групата явно действа като резонатор – когато в нея бъде подхвърлена идея, тя набира сила и мощ; групата извлича полза от тези, които са активни, а за тях тя се превръща в поле за реализация.)

Има обаче и друг ефект: за тези, които не влизат в групата, животът е разрушен. Старите връзки, норми, съглашения са премахнати. Този, който преди е бил център на вниманието, сега е никой. Който е бил обичан (или поне така е изглеждало), сега е презиран. Като киселина, групата разяжда средата около себе си. Разбира се, може да се възрази, че това е била една фалшива, изкуствена, празна среда. Но за хората в нея тя е била единствена, техният живот. А сега този живот им е отнет. Така че Диригентът далеч не е само милостив благодетел, за някои той се проявява като жесток отмъстител.

Вътре в рамките на групата, в диригента са влюбени почти всички. Пренос? Това е възможно обяснение, достатъчно очевидно, за да не се задълбочаваме в него. Защо хората започват почти да го обожествяват? Той им е дал нов смисъл, вдъхнал им е нов живот (Бог? Баща? Демиург?). А сред техните гласове той разбира, че най-накрая е открил себе си. Изпълнил е целта си, достигнал е човешките сърца. Какво му остава да направи? Да си тръгне или да умре. Каквото и прави. Случаят изглежда твърде услужлив.

Спасителят жертва своя живот, за да изкупи греховете на хората… Звучи толкова християнски, че ми се повдига. За щастие това не е единствената възможна интерперетация. Не е ли Диригентът един ироник, един трикстер? Със сладките си песни той омайва хората, взима всичко от тях и… изчезва. О, да, те запяват без него, но не от него ли е дошла музиката в тях? Дълго ли ще я има, когато него го няма? А назад те вече не могат да се върнат. Той не е спасил хората, той ги е освободил. Освободил ги е като им е взел всичко, като е разрушил всичко. Той им е открил истината за тях, а истината е, че всичко в тях досега е било фалшиво. Но накъде сега, какво да правят сега? Свещеникът е дискредитиран, Диригентът е мъртъв. Хората са обречени на свобода.

Но какво правят със свободата тези, които не могат да я понесат? Масовите хора? Те гледат да се избавят от нея. Ето защо като нищо хорът ще продължи да съществува така, както е бил до Диригента – по навик, една куха обвивка без душа. Хората ще търсят в него убежище и ще го превърнат в обрантото на това, което ги е учил Диригентът (тук вече аналогията с християнството е повече от уместна). Масовият човек е инертен, това, което става в групата, не може да го промени. “Ставане” при него няма, той винаги “е”. Това, което е ставало в групата, го е имало заради Диригента. Той е моторът на промяната, но в крайна сметка той е и нейната цел.

А групата…

 

Бог мъдри, мощни мене сътвори,

в едно със всевековните предмети.

О, вий, кои престъпяте тоз праг,

Надежда всяка тука оставете.

Плутокрация

В днешно време всички порядъчни хора са демократи и да кажеш, че не харесваш демокрацията, е все едно през Средновековието да се обявиш за запален почитател на Сатаната. Но отношенията между мен и нашата обществена система отдавна са изпълнени с взаимна враждебност. Аз се съмнявам в нея, а тя ми отвръща, като напълно игнорира опитите ми да участвам в нея. Затова не изпитвам никакво желание повече да скривам безпокоящите ме мисли.

Казват, че ако не гласуваме, ние автоматично се примиряваме с избора, който другите ще направят вместо нас. И това е напълно вярно, неучастващите нямат глас и тяхната позиция не се взима предвид. Тези, които гласуват, го правят с оглед на своите егоистични интереси и не се съобразяват с остатъка от обществото. Какво може да иска този, който се е отказал да преследва интереса си? Той вече е заявил собственогласно отказа си от него.

Обаче… Гласуването не дава гаранция, че един глас ще бъде чут. Напълно възможно е човек да гласува, но неговият кандидат да не бъде избран – и в този случай той не е в по-добра позиция от негласувалите. Но поне може да почива спокоен в моралното удовлетворение, че е направил, каквото е могъл. Момент, сериозно ли? Каква е разликата между гласуващия е негласуващия? Този, който не е гласувал, може да заяви, че му е наложено решение със сила, че той се противопоставя на ставащото, но е принуден да се съобрази с него под страх от унищожение. Но гласувалият не може да се оплаче. Той е изявил волята си, приемайки условието, че мнозинството е в правото си да командва малцинствата. Това, че той се е оказал в едно от тези малцинства, не променя факта. Самият акт на гласуване представлява имплицитно приемане на системата. Може да не харесвате управляващите ви, но дори гласувайки срещу тях, вие приемате тяхното управление. Участието в гласуването легитимира системата. Този, който е гласувал, не може да протестира срещу резултатите, които не му харесват.

Но това е напълно в реда на нещата, ако приемем, че всички хора са равни. Всеки е в състояние да прецени какво е най-добро за него и изборът на повечето хора води до по-голямо добро, поне за повече хора. Знаят ли обаче хората какво е добро за тях? Много трудно е някой, познаващ психическото устройство на човека, да каже, че да. Като представител на разпространената в наше време парадигма аз упорито вярвах, че просветеният егоизъм е нещо разбиращо се от само себе си. Че всеки човек се стреми да идентифицира какво е най-изгодно за него и се опитва да го преследва с рационални средства. Но животът всекидневно ни предоставя примери за това как хората не действат рационално. Дори икономистите са проумели това, и една от последните Нобелови награди беше дадена именно за това велико откритие. Хората отново и отново предпочитат да изгорят и собствената и къща, и тази на съседа си, вместо да си постоят палат. За радост на героя от “Записки на подземието” на Достоевски, но не и на рационалистите. “Две неща са безкрайни, вселената и човешката глупост, като за първото не съм сигурен” – това се приписва на Айнщайн, но дори и да не е негово, кой не е чувствал правотата на това изречение….

Рационалното мислене не е универсално присъща човешка черта, а крехко, отглеждано с години цвете, което само малцина могат да си позволят. Обаче демокрацията предполага, че гласът на рационално мислещите има същата стойност като ирационалния глас. Аристотел смята, че едно добро управление е баланс между равенство и спсобности. Масата иска никой да не се отличава, способните държат на по-високата позиция, която приносът им към общото благо осигурява. Съвременната демокрация не познава способности, за нея всички са абсолютно равни. Или, с други думи, управлява масата.

Образованите, способните, имащите мнение винаги са малцинство. При това малцинство, което е пренебрежимо в чисто количествено измерение. “Не му мисли!” – кой съзнателен човек не е чувал многократно този съвет? Мисленето, решаването, носенето на отговорност са тегоби, които отбълскват огромното мнозинство хора. Търси се най-късият и лек път, а както се знае, това рядко води до намирането му. Ленивият човек ще извърви десетки километри по реката в търсене на плитък брод. Мислещият човек, който може би е истинският ленивец, ще си построи мост. Почти като приказката за трите прасенца – днес изглежда безсмислено да строиш къща от тухли, но като дойде вълкът, инвестицията се отплаща.

Казват, че всеки глас е от значение. Но не е съвсем така. Решава мнозинството. От значение е количеството, не качеството. Случайният, неподготвен, неинформиран глас има същатата тежест колкото този, който има зад себе си години подготовка. В такъв случай естествено способностите се оказват нещо ненужно, те не носят никакви преимущества. Изборите се печелят от масите.

А какво искат масите? Винаги едно и също. Някой да поеме отговорността вместо тях. Да им даде ясни и точни инструкции. Да ги избави от бремето на свободата. Чистата демокрация е невъзможна, както и напълно свободният пазар. Пазарът има свойството да поражда монополи, поради което се нуждае от държава, която да го ограничава, но и да се явява гарант на съществуването му. С демокрацията е същото. Хитлер, нека напомня, идва на власт с демократични избори. Той отговаря на потребностите на своите избиратели и, впрочем, се радва на масова подкрепа на управлението си до самия му край.

Демокрацията може да съществува само при наличие на някакъв външен гарант – международна общност, съд, конституция – нещо, което не позволява на хората да си излъчат диктатор според своите потребности. Ето защо тя е арена на постоянни противоречия. Тя е управление от и в интерес на тези, които при първа възможност биха се освободили от нея.

При прочие равни, както знаем още от добрия стар Вебер, системата се стабилизира в някакъв вид. Предпочитанията на масите се люшкат от едната крайност в другата, а средният народен представител е такъв, какъвто е и средният избирател – абсолютно некомпетентен в сферата на управлението. Затова управлението бавно и сигурно отива в ръцете на професионалистите, които обкръжават политиците – бюрократите. Или, да предоставим думата на сър Хъмфри от брилиантната британска политическа сатира “Yes Minister”: “We run a civilized aristocratic government machine tempered by occasional general elections. Since 1832 we’ve been gradually excluding the voter from government. Now, we’ve got them to a point where they just vote once every five years for which bunch of buffoons will try to interfere with our policies.“

Ако политиците все пак успеят да вземат връх, на преден план излизат други трудности: мандатът им е прекалено кратък, за да могат да осъществят накакви реални промени, а избирателите имат свойството да ги заменят твърде често, защото, както още Макиавели е отбелязал, всеки измерва полученото от управляващите със своите желания, а последните винаги са по-големи (защото са неограничени). Демократичното управление обикновено е гарант на статуквото и отсъствието на всякакви значими промени.

“С живота сме в разпра, но ти не разбирай, че мразя живота, напротив, напротив…” Вярно е, че не харесвам демокрацията, но това не значи, че смятам някоя друга форма на управление за по-добра от нея. По отношение да управлението най-добре го е казал Оскар Уайлд: “People sometimes enquire what form of government it is most suitable for an artist to live under. To this question there is only one answer. The form of government that is most suitable to the artist is no government at all.” Творците не са на място при никое управление (и, между другото,  затова са склонни да лакействат пред всяко от тях).

Масата мрази различните, особено ако я превъзхождат с нещо, и с удоволствие би им изпила кръвта. Но за щастие западният модел на демокрацията е непоправимо изкривен от либерализма и такива изконно демократични практики като изгарянето на вещици и публичното линчуване са забранени. Непоследователостта, противоречивостта и неефективността на демокрацията могат да се разглеждат като положителни феномени – те не позволяват достатъчно координирано да се бесят писатели.

Накратко – докато демокрацията все още е гарантирана, няма шанс на власт да дойде някой достатъчно компетентен, за да извърши геноцид. Посредствените си остават такива и в омразата си. Затова, макар че с удоволствие бих нарекъл демокрацията плутокрация, го правя с напълно противоложни чувства на популяризаторите на този термин. Хубаво нещо е плутокрацията, макар и гнусно.

Например човек може спокойно да си седи и да пише срещу нея, без да се опасява, че съответните служби ще потропат на вратата му. Е, най-вероятно защото думи, по-дълги от три срички, ги затрудняват, но и това е нещо.

 

P.S. Едва ли е нужно да подчертавам, че горният текст представлява жлъчна ирония. Така че нека им е честито на избирателите новото монополно управление и ние в идните две години да им построи не 19, ами цели 20 километра магистрали!

Любов и брак

Имам чувството, че има нещо много сериозно сбъркано в съвременната представа за брак. Струва ми се, че тя е пълна еклектика, събирана от различни светове и епохи: бракът трябва да е както интересен, така и траен, да е по любов, но и “докато смъртта ви раздели”. Не е трудно да се открие, че тази съвременна идея е заимствала много от определени художествени произведения, но… все пак е далече от тях. Защото хубавото художествено произведение като цяло не обича нелепостите.

Какво е бракът и защо съществува той? Добрият (или злият?) стар Енгелс ни казва, че основното в него е осигуряването на контрол върху собствеността. Моногамният брак трябва да осигури, че имуществото на бащата ще отиде именно у неговите деца и у никой друг. Може да се спори доколкото това е свързано с борбата на патриархалното право срещу предполагаемо предхождалото го  матриархално, но едно изглежда трудно за отрицаване: семейството, в което жената има един и само един мъж (обратното не е задължително, справка: виж корана) е единствената реална гаранция за това, че именно той е бащата на децата й.

В този си вид бракът изчиства пределно понятието за кръвна връзка, а когато цялото общество се базира на нея, това не е маловажно. Знае се много добре кой в какво отношение е с всеки друг, което е еднакво удобно и надеждно. Бракът гарантира сигурност и предвидимост в отношенията. Заедно с това той носи куп други блага – облегчава разделението на труда, възпитанието на децата, възприемането на опит и т.н. Не е за подценяване и фактът, че бракът създава смисъл в живота на хората, като ги снабдява с партньори, на които те могат да разчитат.

Всичко това, разбира се, е прекрасно, но се отнася към една отминала епоха. Днес кръвната връзка е ерозирала дотам, че почти е изгубила значението си. Самият брак не е неразрушим, разводът е приемлива възможност, а съжителството без формално сключен брак е все по-разпространено. Това е така, защото бракът на практика е изгубил повечето си функции. Остава една основна – юридическата: по отношение на правата и задълженията на партньорите, както и, естествено, имуществото. Но договор може да бъде съставен и без формалното сключване на брак. След като законодателството успее изцяло да влезе в крак със съвремието, което винаги отнема определено време, ще остане една-единствена причина за придържане към брака – носталгията по изгубеното минало.

Но за мнозина хора днес бракът не само, че не е демоде – той трябва да се сключва по любов. Каква идея! Предците ни не биха имали сили дори да се изсмеят, толкова абсурдна би била тази тя за тях, че просто не биха я проумели. Никога в човешката история любовта не е била фактор при сключването на брак. Да започнем оттам, че никой не е питал самите младоженци за тяхното мнение. Бракът е от компетенцията на рода и той се занимава с него. Произходът на бъдещия партньор, уважението, с което се ползват членовете на рода му, са много по-важни от личните му качества. Бракът трябва да осигури стабилна материална база за изхранване на потомството, затова заможният винаги е с предимство пред лекомисления красавец, любимец на жените. А що се касае до личните качества на партьорите – от значение са фактори като сериозност, работливост, честност, морал и т.н. Но привлекателност? Човекът ще полага начало на семейство, не на поема.

Ами Ромео и Жулиета? Примерът, на който всички любовници от последните няколко века подражават? Като, разбира се, изключват да забележат същественото. Същественото за епохата на героите е, че техните семейства никога не биха одобрили съюза им, освен посмъртно, когато всичко е приемливо в името на благоприличието. Но от гледна точка на универсалното, т.е. това, което е съществено за нас, по-важно е, че любовта на двамата е една детска илюзия. С това не искам да кажа нищо лошо за нея, напротив, тя е нещо прекрасно и за окайване са тези, които никога не са се докосвали до подобно изживяване. Но… преди да срещне Жулиета, Ромео със същата страст обича друга. И не е далеч мисълта, че ако би имал възможност да поживее с любимата си, би заобичал трета. Двамата веобще не се познават, в лицето на другия те виждат не самия него, земен човек с всичките му несъвършенства и баналности, а самата любов.

Единствената причина любовта на Ромео и Жулиета да е вечна, е, че тя е циментирана в прегръдката на смъртта. Вечността е нещо студено и никак не подхожда на игривия дух на любовта. В природата на живота е промяната, всичко живо се изменя. Камъните си остават същите, но струва ли да се опитваме да превърнем любовта си в камък? Ницше ясно показва както означава обещанието ни да обичаме завинаги. Такова обещание ние всъщност не можем да дадем, защото чувствата не се подчиняват на нашата воля. Като го даваме, ние всъщност се заричаме да действаме така, сякаш обичаме вечно. Но нашите действия може отдавна да не са свързани с никакви чувства.

Любовта е нещо живо и вкарването й в саркофага на брака трудно може да й се отрази добре. Впрочем, модерният брак – с възможността за развод и с брачния договор – е в състояние да понесе бремето на любовта. Но не трябва да забравяме, че любовта и бракът имам принципно различно предназначение. Семейството осигурява съжителството между хората, отглеждането на децата, финансовата стабилност. А любовта…

Know it's a feeling and it comes from above
But what's the meaning, the meaning of love?

 

Ако нашата епоха превъзхожда в нещо своите предшественици, то е, че за да обича човек днес, не се изисква разрешително.

Мислене без упойка

Сред повечето млади хора е разпространено убеждението, че мисленето е нещо, което трябва да се избягва. По всички други теми разнообразието от гледни точки е огромно, но тази, изглежда, се радва на единодушно признание. Какво би могло да породи това небивало единство? Това, че мисленето коства усилия? Абсурд! Колкото са мързеливите хора, толкова са и работохолиците. Пък и не за всички мисленето е нещо чак толкова трудно. Не, има нещо друго. Струва ми се, че съществува общо разбиране за това каква е природата на процеса на мислене, както и посоката, в която води той. Нещо, което трябва да е много страшно, за да бягат всички от него.

Мисленето – това е нашата способност да разбираме света. А как се прави това? Механинизмът е еднакъв и при малките деца, и при учените. Кой като малък не е разглобявал някой електроуред, за да види какво има вътре? Обратното сглобяване, разбира се, се оказва по-сложна задача, но обикновено никой не мисли за последствията, докато е зает с изследването. Трябва да разберем какво има вътре! Учените не правят нищо принципно различно. Дисекцията и анализът са основни познавателни методи. Не единствените, но най-важните. За да можем да вникнем в това какво представлява нещо, ние трябва да разберем как е устроено. Да го редуцираме до съставните му части.

Ще повторя отново – в сърцевината на мисленето виждам аналитичната способност (и заедно с това отрицание на холистичното разбиране, че цялото е повече от съставните си части). Вселената е един огромен конструктор “лего”, и за да я разберем, трябва само да опишем различните кубчета и начина, по който са сглобени. Като приложим същия подход към живота, осъзнаваме нуждата от дисекция. Обаче, както казва Ницше, ако искаш да направиш дисекция, трябва да убиеш.

Познанието е нещо разрушително, убиващо. Нещо, което ни отнема приятната непосредственост на очевидното и постоянно разпитва. Като комисар насочва настолната лампа право в лицето ни и не спира да настоява с въпросите си. Защо? Какво? Как? И не спира, докато не получи отговори.

Това ли е, което плаши хората толкова? Че от мисленето боли? Но нали винаги се намират хора, способни да надвият болката? А, в края на краищата, има и просто мазохисти. Болката се смята за нещо напълно приемливо, ако с нея идва и едно усъвършенстване. Медецинската операция боли, но прави човека по-здрав. Упражненията са изморителни, но карат хората да се чувстват по-добре. Какъв е проблемът с мисленето?

Това, че мисленето е свързано с неприятно осъзнаване на това кое е истинско и кое фалшиво в нас, е достатъчно очевидно и едва ли би си струвало да губя време в описването му. Но смятам, че нещата стигат по-надълбоко. Аналитичният процес няма край. Той намира слабото място във всичко съществуващо, докато не остане абсолютно нищо. Мефистофел е един мислещ дух.

Никога не съм изпитвал особена симпатия към Платоновия Сократ и абсолютните истини, които той утвърждава. Но Киркегоровият Сократ, великият ироник… това вече е друго нещо. Какво, ако той е бил искрен, когато казва, че не знае нищо? Но другите решават, че това означава, че знае безкрайно много. А какво всъщност може Сократ? Да разрушава аргументите на другите, да ги лиши от увереността, че знаят нещо. Нима с това той се отличава по някакъв начин от останалите софисти?

Но този метод, приложен последователно, не води никъде. По-точно: води някъде, но това някъде е в нищото. Няма сила, способна да устои на съмняващия се, разпитващ интелект. Почти като проклятието на цар Мидас, всичко, до което се допре мислещият, се превръща… в прах. Макар че дори това е неточно описание, прахът все пак е нещо. А след мисленето не остава нищо.

Възможно ли е някой да бъде последователен мислител? Едва ли, защото не би могъл да живее. Да диша, да се храни, да спи. Продължаването на живота е компромис, който се прави с мисленето. Не говоря за съзнателен опит за лишаване от живот, защото той също иска своето оправдание, което мисленето не може да му даде. Но отнемайки оправданията на живота, мисленето върши на практика същото.

Бездната. На края на мисленето се намира тя. Кой мислещ човек не е поглеждал поне за малко в нея? Кой не е извръщал погледа си с ужас? Нищо, всеобхващащо, безмилостно, неумолимо сурово нищо. Какво може да противопостави животът на това? Всичко в него се оказва фалшиво. Един куп от илюзии. Но как може да удържи тези илюзии този, който е прозрял истинския им характер? Животът е условие за мисленето, но мисленето е унищожително за живота.

Ето тук се крие разковничето! Не болезнетостта на мисленето отблъсква хората от него. А съзнанието, че мисленето и животът са несъвместими. Твърдя, че всеки, който се противопоставя на мисленето, съзнателно или не знае накъде води то. Ако хората вярваха в абсолюти, които да ги спасят от разрушителната сила на мисълта, предполагам, че те нямаше да се боят толкова от нея.

От друга страна, вярата в абсолюти е толкова упойваща, че човек може спокойно да плува в нея. Но не и да мисли, защото мисълта ще разруши тази вяра преди всичко друго. А какво може да направи виждащият бездната?

Не виждам възможност човек да направи крачка към нея и да оцелее. Защото, ако отиде там, човек просто не трябва да прави нищо. Би трябвало да го обхване пълно безразличие – към себе си, другите и вселената. И просто би стоял да едно място, не правейки нищо, докато не умре. Ако пък се окаже безсмъртен (например защото има душа), би стоял така вечно.

А какво остава на хората, които вече са видели бездната, но не са намерили сили да скочят в нея? Пътят назад е затворен. Единственото, което е възможно, е търсенето на удоволствие. На първо място то идва от чувството за превъзходство, което познанието дава. Човек може да види целия фалш у другите, но те не могат да видят неговия собствен. Колко забавно! В подобни забави минава цялото съществуване на ироника.

Човек може да си играе както поиска с другите хора, защото той разбира как са устроени, а те него – не. Може да прави всичко, което поиска, защото знае, че няма никакви правила и закони, което да го спират. Може да изпита всяко възможно удоволствие… ако успее да се защити от съзнанието, колко празно е то. Да, защото дори и да е неуязвим за другите, той е в състояние сам да види признотата си. Не околните са заплаха за него, а самият той. И не е сигурно докога може да намери сили да понася самия себе си.

Дон Жуан, Печорин, Дориан Грей – това са героите на мисленето. Видели бездната, опитали се да избягат в бурята на чувствата. Но могат ли те да чувстват наистина? Или само да играят пред другите? Няма да разберем никога, отговорите те отнасят в гроба. А нито един от тях не оцелява… Съдбата на дон Жуан е за завиждане, той поне се среща с една демонична сила, поне има враг, нещо, на което може да се противопостави или което да приеме. Но ако не дойде никаква каменна статуя? Тогава човек е принуден за заеме мястото й сам, сам да се вземе за ръка и да се отведе в ада. Но има ли ад за мислещия човек? Различен от ежедневието му? Може би само безсмъртието, ако и то не носи никакви отговори.

Излиза, че са прави тези, които бягат от мисленето. Нима има разумна причина човек сам да се обрича на бездната? От това, което знае нашата епоха, животът не е възникнал по някаква разумна причина. Просто случайност, която се опитва да се възпроизвежда. Съзнанието за това, което предствлява, й пречи. Трябва ли да се учудваме тогава, че хорота бягат от това съзнание?

Защо ни е необходимо да познаваме наистина себе си и света? Това вече е истинският проблем.

Диалог между шизоиден и депресивен тип

- Здравей! Дойдох, защото исках да поговорим.

- Да поговорим? Хм. Е, сядай, щом си дошъл. Но трябва да те предупредя, че аз много държа на точния изказ. Когато човек реши да говори за нещо, важно е да знае как и за какво говори.

- Може би… Но аз си мисля, че е важно доброто желание…

- Ето, започна се! И какво ще рече това “добро желание?” Кой преценява дали е добро? И с какво мотивите за едно действие определят какви са последствията му? Ти се чудесен пример – с цялата си добронамереност нямаш никаква идея за какво говориш!

- Извинявай, не исках да те засегна.

- Не се извинявай! Методът ти може и да е грешен, но си е твой. Щом си го избрал, стой зад него.

- Не искам да се караме.

- Когато хората говорят, това е неизбежно. Всеки има своята истина и я брани с всичките си сили.

- Може би това идва от неразбирането, за което говореше преди малко. Но аз вярвам, че ако хората действително се отворят един към друг, отнасят се по човешки, то те ще разберат, че истината за единия е истина и за другия.

- По човешки значи? Колко забавно! Да започнем оттук. Явно ти смяташ, че това означава човек да приеме интересите на другия за едва ли не по-важни от своите, да отстъпва от своите позиции в името на някакъв абстрактен идеал на общочовешкото братство! Е, нека ти кажа нещо. Милосърдието не е монопол на човешкия род. Среща се при всички стадни животни и е следствие от инстинкта за самосъхраниние на вид, лишен от остри зъби и нокти. Способността да измъчваш себеподобните си, не защото те заплашват с нещо, а просто за удоволствие – ето това вече е характерно изключително за хората. Ето това би следвало на наричаме “човещина”!

- Ти се подиграваш.

- А защо не? И едната теза, и другата могат да бъдат агрументирани.

- Но когато видиш човек да страда, ти забравяш за всички аргументи и се хвърляш да му помогнеш.

- Нима?

- Признай, и ти го чувстваш. В това няма нищо срамно.

- Ооо, интересно. Сега ми остава или да се съглася с теб, или да се призная за изверг. Винаги съм се възхищавал на начина, по който вие, моралните, нападате хората. Комбинирате агресията си с поглед отвисоко. Горкият човек, не е успял да достигне висотата на вашето съвършенство…

- Съжалявам, ако съм те накарал да се чувстваш така. Сбърках.

- … и атаката продължава с демонстративно самообвинение, което трябва да прехвърли чувството за вина у противника. Красота!

- Трябва ли да си толкова жесток?

- Не. Обаче мога. Точно това не успявате да разберете. Виждаш ли, целият ви мироглед е основан на един набор от универсални ценности, който се нуждае от бог като гарант. Но в нашия век вече никой не вярва в бог, а оттам полита и цялата ви система.

- Щом толкова обичаш точните неща, огромното мнозинство хора по света се определя като вярващи.

- Хората са овце! Говорех за образованите хора в развите страни. Само те имат значение.

- Всички хора имат значение.

- Ако така ти харесва… Но погледни разумно – няма никаква причина да вярваме в съществуването на бог. Някога той е бил изпозван като обяснение за странни и непонятни неща, като гръмотевиците например. Днес обаче, след като сме в състояние да разберем как функционират нещата, нямаме нужда от приказки.

- Говориш за света, все едно е направен от машини. Но той е жив, диша. Всичко живо усеща връзката… Бог – това е любовта, не някакво обяснение за това как работят нещата.

- Любовта значи? Ха, призна си! Бог е измислен от хората като теб, тези, които не могат да понесат света такъв, какъвто е. Юпитер се върти около слънцето и ще продължава да се върти, независимо има ли човечество или то загине от ядрена война. Вселената е безжизнена и за нея е все едно какво става с човека. Неприятно е, признавам. Но такива като теб идват и казват: аз искам някой да е загрижен за мен, следователно той съществува. Страхотен аргумент, няма спор. Вие, вярващите, сте едни изплашени деца, които искат някой да се погрижи за тях. Но вселената не ви е майка.

- Толкова ли си убеден, че няма бог? Нима можеш да го докажеш?

- Не мога, тук си прав. Както не мога да докажа, че няма еднорози. Всъщност, едва ли мога да докажа, че не съществува каквото и да било! Може би някъде там, на другия край на галактиката ни, има две успоредни линии, които се пресичат. Да, човешкото познание е несигурно. Обаче… Единственият сериозен агрумент в полза на бог е вашият страх да се окажете сами. Още Кант разнищва аргументите в полза на бога, приведени от Декарт, а що се касае до неговия собствен…

- Няма нужда да задълбаваме в софизми, благодаря ти. Но позволи ми да те попитам нещо – защо толкова упорстваш да докажеш, че няма бог? Не е ли защото използваш отсъствието на бога като аргумент, че всеки е сам за себе си?

- И какво, сега се опитваш да ми докажеш, че човекът не е сам? Огледай се наоколо! За борба със затлъстяването в развитите страни се отделят толкова средства, колкото биха могли да спасят милиони в третия свят, ако някой се интересуваше. Но няма прича човек да е засегнат от това, което става с околните му.

- Не съдиш ли твърде строго хората от Запада? Най-вероятно те биха помогнали на страдащите, ако знаеха за тях. Вероятно, улисани в своите собствени грижи, те забравят да се огледат около себе си, но…

- Но в момента, в който разберат, всички вкупом ще се отправят на хуманитарни мисии! Ахам.

- Едва ли ще отречеш, че хората си помагат повече, отколкото преди сто години.

- Абсолютно. Като изключим две световни войни, Холокоста,  Хирошима, културната революция в Китай, Пол Пот, Руанда и няколкостотин малки войнички и революцийки – дреболии! – хората са станали изключително загрижени един за друг.

- Доставя ти удоволствие да си циничен.

- Не съм ли прав?

- Прав си, разбира се. Но освен споменатите от теб неща съществува ООН, съществува Червеният кръст, съществуват хуманитарни огранизации и безпрецедентни случаи на помощ от едни групи хора за други, без това да носи каквито и да било облаги.

- Доказателство, че твоето състояние е заразително.

- Говориш така, сякаш смяташ съчувствието за болест.

- А не е ли? Огледай се! Имаш ли представа колко страдание има наавсякъде? Ако се опиташ да усетиш болката на един-единствен човек, тя би те заляла и никога няма да можеш да продължиш напред. Само един човек. А хората са милиарди!

- Значи все пак чувстваш болката на хората?

- Не, не и не! Знам за нея. Виждам я. Констатирам наличието й, изчислявам количеството й. Но не я чувствам. Казах ти, това е абсурд!

- Знаех си, че си добър човек.

- Не се опитвай да ме подкупиш! Човек хвали другия само товава, когато иска да получи нещо от него.

- Не се безпокой, не искам да взема нищо. Искам да ти помогна да се правиш със страха си.

- Ааа, така ли било! Виж го ти! Колко благородно! Обаче знай, че аз не съм сляп. Говориш ми за помощ и приятелство, но от думите ти подрънква звукът на верига.

- Каква верига? Аз не искам нищо от теб!

- Не искаш ли? Искаш и още как! Искаш да приема предлаганата от теб помощ! Така ти ще докажеш превъзходството си над мен, а аз ще стана зависим от теб. На всичко отгоре ще трябва да ти бъда и благодарен! Хубаво си го измислил.

- Не ми е минавало през ума…

- Естествено, че не е! Ти явно не си от мислещите. Но аз току-що ти разкрих механизма, който ръководи поведението ти. Знаеш ли, малко повече съзнание не вреди отвреме-навреме.

- Ти твърдиш, че всяко предложение за помощ е опит за подченение?

- А не е ли? Този, който дава, доказва превъзходството си над този, който приема даровете.

- Нямам желание да доказвам никакво превъзходство, само искам да не чувстваш тази болка.

- Какво те засяга теб моята болка? Знаеш ли какво – ще ти кажа! Занимаваш се с нея, защото те е страх да погледнеш навътре в себе си.

- В мен няма нищо интересно. Ти обаче…

- Не драги, има. Просто не искаш да го откриеш. И си търсиш зависимост, в която да се скриеш от себе си.

- Добре. Така да е. Бягам от себе си. Но от какво бягаш ти? Защо искаш да се изолираш от всички хора?

- Хората са изолирани. Така е. Човек бива изхвърлен в един свят, без да го питат дали иска. Бори се с него колкото може. И умира така, както е живял – сам.

- Не е така! Човек не би могъл да оцелее, ако беше сам. Помисли за майката – как тя се грижи за своето дете…

-… подчинена на своя инстинкт. Е, да, храни го, грижи се за него. Как иначе, нали без това то би умряло. А тя не го е създала, за да умира, създала го е, за да намира оправдание на своето съществуване, да властва, да господства над него, да го натовари с всичките се несбъднати стремежи и мечти!

- Толкова си строг спрямо майката…

- Грижата на майката за детето е рационално опрадвана. Но тя е грижа за един ценен обект. Майката за нищо на света не иска да допусне детето й да стане субект, да живее като човек. Не, то й е нужно като предмет.

- Тя иска да го предпази от трудностите, защото го обича.

- Наричай го както си искаш. За мен това е жажда за власт.

- Нека да е това. Но майката осигурява на детето си щастие, което не може да бъде сравнено с нищо.

- Направо се разплаках. Щастието на бройлер, израстнал в инкубатора.

- Звучиш, сякаш смяташ, че майката, която се грижи за детето си, върши престъпление, докато ако го изостави, извършва едва ли не геройство.

- Поне го готви за реалния живот. Ако оцелее, значи е било достойно за това.

- Добре, нека любовта на майката да ограничава детето. Но какво ще кажеш за най-прекрасната любов: тази между мъжа и жената?

- Колко идеалистично! Ами ще кажа същото – инстинкти и нищо повече.

- Инстинкти?! Нежността между хората е инстинкт?

- О, за нежността не знам. Но връзките между мъжете и жените са породени от един друг зов, зова на гените. Те казват, че видът трябва да се продължи, и тялото се подчинява.

- Не можеш да свеждаш чудото на любовта до груба физическа връзка!

- О, мога. Даже бих казал, че това общо взето изчерпва цялата картина. Тялото усеща този зов, поддава му се, и край – задачата е изпълнена.

- Ако това беше вярно, хората нямаше да живеят заедно, щяха само да се сношават периодично като някои животни. Но съществуването на семейства доказва…

- Семейството е важна социална единица. Без него трудно може да се наследява имуществото, затова и е създадено. Почети малко Енгелс по темата. Но, като изключим несъмнената полезност на семейството по отношение регулиране икономическите, социалните, а и сексуалните отношения, то няма нищо общо с никакви чувства. Опитът да се свърже семейството с чувствата е плод на нашата епоха – епохата, в която семейството умира.

- Сексуалните отношения може и да са свързани с това, за което говориш. Но аз имам предвид друго: обикновената човешка нежност, докосването до света на другия.

- Не разбирам за какво говориш.

- Говоря за осова особено състояние, в което границата между Аз и Ти се изличава, в което човек е едно с ближния си…

- Когато единият е станал роб на другия!

- Защо пък роб?

- За да си едно с другия, ти трябва да си като него. Да се откажеш от себе си! Не ли робство това?

- Е, нека да е така. Мен обаче не ме плаши подчиненото състояние. Хората не са създадени, за да живеят сами – и ако някой трябва да се откаже от себе си за тази цел – така да бъде!

- Опитваш се да прикриеш страха си от това да опознаеш себе си.

- Е, не ни ли обединява това – и ти се страхуваш да опознаеш мен.

- Но човек трябва да бъде себе си! Трябва!

- Бъди. Но ако си прав, че всеки има своя истина, трябва да приемеш, че може не всеки да иска да бъде себе си.

- Но… Това е отвратително! Копираш собствените ми аргументи срещу мен!

- Ти не искаш да помръднеш от мястото, където си, аз не искам да бъда сам – какво остава, освен да дойда при тебе?

- Ако остана тук, ще призная, че си прав. Но ако избягам, пак ще ти се подчиня…

- Значи между хората има връзка, независимо, какво искат те.

- О, да. Но в повечето случаи тази връзка е острието на една сабя.