Skip to content

Нечистата съвест на българите

Феноменът чалга заема твърде специфично място в българския културен живот. От една страна, разпространението му е толкова широко, че спокойно може да бъде обявен за стандарт. От друга обаче, чалгата има малко апокфен характер – никой уважаващ себе си човек, камо ли институция, няма да признае официално, че харесва или дори толерира тази страна на българската култура. Защо така, граждани? Откъде тази шизофрения? За да разберем това, трябва да си обясним какво е и какво не е чалгата.

Това, което тя не е, е безкрайно неморална и повърхностна. Поне не повече (и не по-малко) от западната поп музика. Консуматорската етика, която проповядва, че парите са най-висшата ценност, а този, който ги има, е символ на успех, не е измислена у нас. Преклонението пред силата, бързите коли, физическата привлекателност – всичко това идва от щатите, които от доста време са авангардът на масовата култура. А ние просто адаптираме. Ценностната система, според която жените не са повече от обект на консумация (и, по гадно от всичко, са готови сами да изживяват себе си по този начин) е, доколкото можем да вярваме на Морган и Енгелс, древна като самата моногамия, а за съвременното й въплъщение е достатъчно да погледнем която и да е реклама, таргетирана изключително за жени.

Упрекът за прекалената елементарност на чалгата никога не ми е звучал убедително. Защото ако е последователен, той трябва да бъде насочен срещу цялата масова култура. Но твърдят ли противниците на чалгата, че трябва да се слуша само Шостакович и Шьонберг? Че единствената истинска музика е само елитарната, и с определен компромис – традиционната народна? Не, разбира се. Ако музиката е западна, тя е приемлива. Всеки има разлибни вкусове, но те не се осъждат. Някой слушат, алтернативен рок, други – метъл, трети – просто поп, но това е всичко друго, но не и морален въпрос.

А собствено, ако популярният летен хит, започващ с ‘Can you blow my whistle, baby?’, се пееше на български, по какво точно шеше да се отличава от чалгата? По дълбочината на засегнатата тема? По емоционалния заряд? По богатството на изказа? Не, това, което дразни в чалгата, е нещо друго.

Какво е то, осъзнах, когато веднъж слушах народна музика. Мотивите в нея веднага събудиха асоциациите – чалга – о, ужас! А защо, всъщност? Какво им е на мотивите, които чалгата така обича? Най-типични, най-български фолклорни мотиви. Които са всичко, но не и западни. Ето го разковничето! Макар да е модерна, макар да носи западни идеи, макар да е професионална (добре известно е, че поради изобилието от ресурси чалгата отдавна привича най-добрите музикани специалисти – технически специалисти, разбира се – тези, които режисират звука и правят клиповете, в съвременния свят изпълнителят е последен по важност), чалгата носи ориенталски привкус.

Това е тайната, която българите се опитват да прикрият. Членуваме в ЕС и НАТО, наричаме се Швейцария на Балканите, Белгия е наш образец за подражание. По всичко се стремим да се покажем едно със Западна Европа. Но истината е, че имаме много повече общо с така недолюбваната Турция. Не просто сме били една и съща държава векове наред, културата ни е споделена. Едни и същи теми вълнуват душите от двете страни на границата. Това, между другото, е една от причините за невероятния успех на турските сериали – те говорят именно на езика, който вълнува повечето хора.

Откакто съществува българска държава, образователната й система неотклонно обучава поколенията, че турците са зли, жестоки поробители, изконни врагове на българщината. Че българите са европейци, едва ли не първите европейци, носители на европейската култура и цивилизация. И тук, като глас от презподнята, се появява чалгата. Тя няма време да мисли за официалната идеология – тя е комерсиална, задачата й е да се продава. За да се продава, трябва да говори на езика на хората. На истинския им език, не този от училище. И – каква изненада – той се оказва ориенталски. Нещата, които този език казва, са модерни, т.е. – западни. Това важи за целия свят – идеологията на консуматорството засега няма алтернатива. В Индонезия и Сомалия, в Колумбия и Тунис хората искат едно – да бъдат по-богати, да консумират повече, предполагайки, че това ще ги направи по-щастливи. Може дори да се каже, че при тези, които консумират твърде малко, илюзията, че щастието и именно в консумацията, е по-силна.

Нека повторим – недоволството от чалгата не е антиглобализъм. Напротив. То произтича именно от това, че чалгата, бидейки отчасти ориенталска и незападна, поставя ограничение на нашата интеграция в глобалния свят. Бихме искали да се видим част от златния милиард, от страните, които се интересуват повече от опазване на околната среда, отколкото от физическото оцеляване на населението си. Но културно, в най-добрия случай принадлежим към него само отчасти.

Оттам и омразата към чалгата. Тя ни напомня, че не сме колонизатори с корков шлем, тръгнали на лов за лъвове. Цариград (там, където е царят, очевидно) не е Париж, Лондон или Виена. Ние сме нещо различно от Запада. Но това, което сме, нашата собствена идеология ни е научила да мразим. Ние мразим себе си, защото искаме да сме други.

А чалгата, горката, ни разкрива тази страна от душите ни. Затова за нея прошка няма.

За изкуството и терапията

За да си отговорим на въпроса що е това изкуство-терапия, трябва по неизбежност да тръгнем от това що е изкуство. А изкуството е една от онези измамни думички, които значат едновременно много и малко. Формално погледнато, изкуство е абсолютно всичко, което не се среща в природата. Изкуствено е това, което е създадено от човека. Стрелата на първобитния ловец, глиненото гърне на неговата жена – всичко е изкуство. Но ако тръгнем по този път, изкуството става синоним на човешко и следователно губи мястото си на нещо определено и специфично. Става едновременно всеобхватно и празно от съдържаниие.

Затова е по-удобно да тръгнем от конвенционалната ежедневна употреба на думата. С какво са характерни хората на изкуството? Не вършат нищо полезно. L’art pours l’art и т.н.  Следователно като изкуство можем да определим всяко човешко произведение, което няма непосредствено практическо приложение. Изкуство е всичко отвъд утилитарното, нещата, които човек създава не защото има полза от тях, а защото не може да не ги създаде.

Изкуството е един парадокс. Ако човешката природа се изчерпва с утилитарното, което е твърде логично, то няма място за изкуство. Но очевидно има някаква човешка черта, която излиза отвъд рамките на обикновените потребности. Гумильов нарича стремежа да се вършат безполезни и неразумни действия в името на някакъв (илюзорен) идеал “пасионарност” и тръгва да доказва, че тя не е присъща на всички хора. Но за нашите цели е достатъчно на приемем, че изкуството започва там, където свършват Бентам и Мил.

Изкуство-терапия съответно ще е такъв тип терапия, която се базира на човешката склонност към безполезното (т.е. на творчеството). В рамките на една повече или по-малко психоаналитична парадигма, изкуството следва да се разглежда като проявление на несъзнаваното – но много по-малко “чисто” от грешките и сънищата, защото то неизбежно минава през много по-голяма съзнателна преработка. Съответно основна задача става отделянето на латентно и манифестно съдържание (т.е – на първоначална идея и техническа интерпретация?). Алтернатива е да се погледне на самия акт на творчество като лечебен (терапията се превръща в изкуство, т.е. престава да си поставя за цел да бъде полезна).

 

От многобройните упражнения, проведени по време на курса, бих искал да се спра върху двата варианта на социалния атом. От гледна точка на класическата социометрична теория, всички модификации на атома изпълняват основната функция да изселдат отношенията между протагониста и значимите му вътрешни обекти. Останалото е въпрос на техника. Всъщност вторият вариант – хартиен атом с избор на столове от изложбата – представлява добър пример за подход, представляващ надграждане на класическия – изборът на символ (в случая стол) за всеки значим обект дава допълнителни възможности за изследване (защо именно този символ за този обект), което позволява допълнителни интерпретации.

Близко е изкушението да се обяви архитектурният модел на атома за модификация, особено подходяща за определени типове възприятие – обемен модел, позволяващ движение, вместо двуизмерна хартиена схема. Но в случая има нещо повече. Без да се отрича адаптацията към определен модел на възприятие, изграждането на атом от определен вид строителни материали има това преимущество, че не е ограничено до избор между готови модели. Следователно тук може да се прояви онази склонност към създаване на неща отвъд практическата полза, която характеризираме като изкуство.  Създава се допълнителна връзка с несъзнаватото, която подлежи на интерпретиране с различни средства. Самият материал не е неизбежно обвързан с някоя парадигма, той може да бъде тълкуван психоаналитично, разигран психодраматично и т.н.

Друг важен момент е, че самото създаване на атома представлява процес, който може да бъде наблюдаван и изследван. Социалният атом обикновено се разглежда като обект, снимка на съществуващи отношения, нещо неизбежно статично, въпреки че е призван да представя определена динамика. Създаването на архитектурния модел обаче е процес – това кардинално разширява обхвата на материала, подлежащ на изследване. Едни обекти се появяват преди други, някои изникват бързо и лесно, други се изграждат бавно и с усилия, някои обекти се променят в хода на структурирането на целия атом. Това е едно цяло поле, което излиза отвъд обхвата на класическия хартиен модел и следователно представлява качествено надграждане на същия.

Трябва да се има предвид обаче, че създаването на атома има характера на представление – то е наблюдавано и това не може да не повлияе на процеса. Атомът, който възниква в присъствието на публика няма как да бъде напълно идентичен с този, който се получава при самостоятелна работа, защото самата публика по един или друг начин участва в процеса. Ето защо не може да погледнем на този метод като на просто надграждане, той има своите особености, които го правят различен (а не повече или по-малко съвършен) метод.

Допълнителен момент е това, че самият атом представлява едно художествено произведение, което подканва да се отнасят към него като към такова – а именно да го доизграждат чрез проекции и собствени интерпретации. Зрителите, проектирайки себе си върху това, което виждат, създават още един аспект, който не е характерен за класическия социален атом. Дали те разкриват повече себе си или действат като помощни азове в психодраматичен смисъл е трудно да се каже, вероятно ги има и двата момента.

В заключение искам да кажа, че прилагането на изкуство (в посоченото горе разбиране) в терапията неимоверно разширява нейния обхват, което е както възможност, така и заплаха за нея. Материалът става значително по-обемен, а броят на техниките, които могат да бъдат приложени към него, е почти неограничен. Затова пък основната опасност е загубата на ориентири и невъзможността да се интерпретира адекватно материалът. Всеобхватността винаги граничи с безсъдържателност. Ето защо при терапевтичната работа с изкуство е добре терапевтът да държи ясно фокуса върху методите на инетрпетация, към който смята да се придържа. За да не се изгуби терапията в изкуството, трябва тя да бъде ограничена от цел и рамка.

Сънища наяве

Човекът като билогичен вид спокойно може да бъде определен като сънуващо същество. Едва ли има друга дейност, която да е по-присъща на хората от сънуването. Е, да, дишането, храненето, спането – физиологичните потребности може би преобладават като честота, но веднага след тях идва сънуването.

За какво служи сънят? Според Фройд – за да сбъдва желания, теза, която е подложена на сериозна критика от мнозина последващи автори. А напразно – в основата си тя е напълно вярна. По какво сънуването се отличава от будното състояние? С някои малки изключения липсва контакт с външния свят, което прави непотребно съзнанието, възникнало изключително, за да медиира отношенията на човешката личност със света. Сънят е царството на несъзнаваното, което съставлява огромната част от нашата личност.

В света ние сме това, което можем – заемаме мястото, което ни отпускат обстоятелствата. В съня ние сме това, което сме. Там сме самите себе си. Няма я пропастта между желание и достигането му, защото тя е характерна само за външния свят. Какво е желанието, да си спомним тезата на Сократ, ако не стремеж да бъде възврънато нещо изгубено (в основата му е липса, а за да има липса, трябва някога да е имало наличие). В съня обаче няма женание, защото нищо не е изгубено. Там човек не е това, което му се налага, той може да бъде идентичен на самия себе си.

Да бъдеш самия себе си е чудесно, но това означава отказ от света, и не на последно място – от другите хора. Ако те можеха да изчезнат напълно, човек не би могъл да живее (какво съм аз, ако не не-ти?), но без коригиращата роля на съзнанието те придобиват все по-призрачна форма. Другите съществуват само като вътрешни обекти, които, макар и носещи чуждо лице, отразяват една или друга наша черта.

Сънят е нещо прекрасно, той ни дава отмора, надежда, воля за живот. Само в съня си сме истинки щастливи, или казано другояче, нашето щастие е сън. При огромната роля, която сънят играе в живота на хората, не е чудно, че твърде често той бива надценяван. Хората нерядко се опитват да превърнат съзнателния си живот в сън.

Стремежът за налагане на принципите на съня върху будното състояние ще наречем трансцендентна потребност. Какво характеризира съня? Всемогъщество на волята (винаги става това, което искам), осмисленост на всички, дори абсурдните преживявания (всичко има цел и смисъл), липса на диференциация между субект и обект (всички образи в съня съм все аз). Трансцендентната потребност е прилагането на същите принцини върху външния свят.

Тук не става дума за религията в класическия смисъл, която според Фройд наподобява натрапливата невроза. Потребността от ред и закрила, водеща до пренасянето на образа на родителя върху целия свят, е твърде разпространен феномен. Но макар религиозният човек да се обръща към божеството-родител за помощ и закрила, той като правило признава, че богът е субект, различен от него, че той има своя воля, която може да влиза в противоречие с неговата, и че смисълът, дори и да го има, е видим за бога, не за него.

Човекът с трансцендентно мислене, от друга страна, не прави това разделение между себе си и божеството. Цялата вселена е единна, като това се проявява като субективно чувство за единение с всеки произволно взет обект, спонтанно възникващи връзки между обектите, налагане на общи критерии към несъвместими категории. За трансцендентния човек няма нужда от друго обяснение освен субективната яснота, която чувството дава. И в това отношение той е честен – това е чувството на сънуващия, който сам е господар на своя свят. В света на сънуващия наистина всичко е във връзка, защото то е плод на една и съща личност. Сънят е сътворен, сътворен е и светът (идеята за Творец е взета директно от съня).

В света на трансцендентния човек е изключена случайността. В съня няма нищо случайно. Всеки детайл, всеки сюжет изразява смисъл, той е въплъщение на несъзнаваното. В съня не може да има нищо случайно, защото няма нищо външно, той идва изцяло от несъзнаваното, елементите, навлезли от външния свят, се преработват така, че да паснат на вътрешния. Подобно нещо се наблюдава в трансцедентния мироглед, тук вече несъзнаваното има пренетции да обхване целия свят, игнорирайки съзнанието.

Всичко опира до игнорирането на субектно-обектните различия, което е неизбежно следствие от разпростирането на несъзнаваното върху света. Различието между субект и обект е присъщо само на съзнанието, то е плод на приемането на света и собствената ограниченост. Ако несъзнаваното обхване света, различията отпадат. Всичко е бог и бог съм аз.

Тук е налице определена трудност. Съзнанието не е възникнало просто така, то е следствие от това, че светът твърде настоятелно напомня за себе си и че за оцеляването в него е необходимо определено поведение. Един човек, при когото съзнанието не функционира правилно, не би могъл да оцелее.

Хората с трансцендентна потребност функционират нормално, откъдето правим извода, че тяхното съзнание функционира добре. Но ако предишните ни изводи са верин, те би трябвало да сънуват през цялото време, да са в сферата на несъзнаваното. Възможна ли е подобна амбивалентност? Да сънуват и едновременно с това да не сънуват? Да са в несъзнаваното си и в света едновременно?

Ако би водела до игнорирането на света, трансцендентната потребност би била форма на психозата. Но тя явно не е такава. Оставащият вариант е тя да е определен защитен механизъм. Какво постига тя? Запазване на детското всемогъщество и поради това редуциране на страданието, причинено от съществуването като съзнателен субект. Основната заплаха, следваща от субектната диференциация, е нагонът към смъртта (вж. Смърт и власт). Оттук следва, че при хората с трансцендентна потребност този нагон трябва да е особено силен. Този извод е основният за настоящия текст.

Смърт и власт

“Следователно се намираш в свят, в който си заобиколен от смърт и ужас, и бягаш от него в насладата. Но удоволствието е нетрайно и то отново те оставя в пустинята.”

 

“Нарцис и Голдмунд”, Херман Хесе, Изд. “Хемус” 1995г. – стр. 273

Интимната, неразривна връзка между болка и удоволствие отдавна ме занимава и не мисля, че едното би могло да бъде разглеждано само по себе си, изолирано от другото. За да мога да изложа своите възгледи по въпроса ще е необходимо да обясня как си представям човешкия живот като цяло.

И така, в началото е раждането. Човек се намира изхвърлен не по своя воля в един свят, който… Момент! Там е работата, че в самото начало свят няма. Или, по-иначе казано, детето е светът. Липсва диференциацията на субект и обект, на дете и майка, на тяло и външен свят. В най-ранния период цялата вселена е едно. Тук се съдържа и обяснението на пантеизма и вярата в единна сила, обединяваща всичко – човек копнее по спомена, когато всичко наистина е било едно… вътре в него. Самоче тогава “вътре” и “вън” не са съществували като понятия.

Светът обаче заявява за себе си. И как? Чрез Другия. Първата диференциация, която правим, е между собствената си воля и тази на другия. Ние с удоволствие бихме били всичко, както сме свикнали. Но в един момент пред нас се изправя той – другият. Ако има друг, то ние не сме всичко. Другият е свидетелство за нашата немощ, за нашето безсилие. Оказва се, че ние не сме богове, които командват цялата вселена. Нашите сили са ограничени – и другият е свидетелството за това. Другият е това, което не сме ние. И обратното – ние сме това, което не е другият. Другият е този, който ни конституира като субекти.

Като психолози трябва да заключим, че за практически всички хора този Друг е майката. Нейната роля е амбивалентна – от една страна тя дава живот, превръща ни в субекти, а от друга – отнема ни всемогъществото, прави ни изолирани, обрича ни на страдание. Важно е да отбележим, че болката не е някакво качество, което по една или друга причина съпътства живота. Тя е самият живот. Животът е болка и болката е живот. Докато съществувам, докато съм субект, аз не съм всесилен и съм отделен от всички други. Единственото ми познато единение е това, в което субектът – аз – не съществува. Единението е достъпно само при премахването на субекта, тоест – в смъртта.

Всеки жив човек в качеството си на субект е обречен на страдание. Тогава защо не избяга от него? Защо живее? Този въпрос изглежда труден за отговаряне, и преди да се спра на него, искам да обърна внимание на факта, че стремежът към смъртта наистина белязва целия човешки живот. Всеки опит за намаляване или избягване на страданието, доколкото по неизбежност е насочен към елиминиране на субекта, е плод на Танатос.

Субектът е този, който страда. Ако няма субект, няма страдание. Да не би именно затова, както отбелязва Сартр, на всяко съзнание е присъщо желанието да се превърне в несъзнаващ обект? Не съществувам, следователно не страдам…

А удоволствието? Какво е удоволствието? Отрицание на смъртта, триумф на волята за живот? Не! За да разберем какво е удоволствието, е достатъчно да погледнем неговата най-съвършена форма в половия акт. Какво е това, което се случва там? Сливане между аз и не-аз, премахване на разграничението между субектите. Или казано по-просто – смърт. Удоволствието в неговата най-съвършета форма представлява премахване на живота, субективността и страданието. Ерос и Танатос са едно. Едно малко умиране… но животът не изчезва, той бавно се връща в нас. Удоволствието в живота е кратко и нетрайно, защото то никога не достига целта си. Само в смъртта удовлетворението е пълно.

Дали лаканианските категории наслаждение и удоволствие изразяват същото, което имам предвид тук? Наслаждението е предсубектното състояние, което губим, ставайки живи същества. Удоволствието е мимолетното доближаване до него, към което постоянно се стремим.

Впрочем, няма ли проблем тук? Ако смъртта е това, към което се стремим, защо се страхуваме от нея? Не претендирам да имам изчерпателно обяснение, но… Страхуваме се от смъртта именно в качеството си на субекти. За да умрем, трябва да сме живели, ако субектът изчезва със смъртта, значи той съществува. Тоест смъртта от гледната точка на субекти вече ни изглежда не като обетованото единение със света, а като финалното потвърждение на нашата безпомощност.

И така, “смърт и наслада бяха едно”, заключва Голдмунд. Такъв е неговият принцип, майчиният принцип – единство на противоположностите и вечно движение. От смъртта на половия акт се ражда животът, за да се устреми и той към смъртта, създавайки живот. За да запази живота си, човек убива, а за да умре, създава друг човек.

Но страстта към смъртта (може би ненужно уточнение, всяка страст е страст към смъртта) би трябвало да погълне сама себе си и да се унищожи. Ако животът беше само Майката, тоест само наслада и смърт, той не би могъл да се съхрани. Коя е тази сила, която прави съществуването възможно? Това, че човешкият род е поделен на две. И освен майката съществува и бащата.

Блед, сив е той на фона на майчините страсти. И как няма да е така – майката властва в света на универсалното, всеобщото, единното. А царството на бащата е субектът. Той е въплъщение на частното в живота. Неговата сила е волята, не любовта/смъртта. Бащата е този, който създава закон и ред, той въвежда социалното – а именно идеята, че светът се състои от отделни субекти и тези субекти трябва да живеят заедно. Съвместното съжителство е възможно само въз основата на правила, ограничения, валидни за всички (в нашата култура това е инцестната забрана). Какво е най-висшето, най-силното, което един субект може да наложи на другите? Своите правила, своя закон, своята воля. Най-висшето въплъщение на бащиния принцип е волята за власт.

Желанието да властваш (и неговите метаморфози – да твориш съвместно с другия, да общуваш с него) е това, което се противопоставя на удоволствието и прави живота възможен.

Фуднаменталната разлика между майчиния и бащиния принцип е отношението към другия – майката се стреми да го елиминира, премахне, да върне всичко в изначалното съсоятие, където всичко е едно цяло, а следователно и нищо. За бащата другият е неизбежен факт, с който той трябва да се съобразява. Другият е там, той съществува, значи съществувам и аз. Какво става, когато са налице поне два субекта? Възникват отношения. Властови отношения.

И така, ако майчиното начало е това на промяната (създаването на субекта и стемежът той впоследствие да бъде унищожен), то бащиното е това на стабилността (запазването на субекта). Дали е случайно, ако прибегнем до една друга класификация, че Голдмунд, въплъщението на майчиния принцип, притежава отчетливо хистерични черти, докато Нарцис, символът на бащиното, е повече от очевидно натраплив? Първият все се стреми към промяна, вторият не може да я понася. Първият е неспособен да определи пътя си, но може да върви, вторият ясно вижда пътя, но е неподвижен. Първият умира тогава, когато и изправен пред перспективата да спре да се променя. За втория смъртта би била единствената голяма промяна в живота му.

В тази връзка ми изплува един стар виц. Жените все очакват от мъжете, че ще се променят, а те си остават същите. Мъжете се надяват, че ще заварат жените такива, каквито са били, а те все се променят.

Ако този текст има някакъв приносен характер, то той е в премахването на псевдодихотомията удоволствие – смърт. Тези понятия не просто не са антагонистични по своя характер, те са идентични. Удоволствието представлява степен на умиране. На смъртта противостои не то, а волята за власт. Тя, а не нещо друго, е нещото, което прави съхраняването на живота възможно.

Сугестопедия? Да, но…

След като се запознах отблизо със сугестопедичния метод, за мен е по-лесно да погледна на него без предразсъдъци. Той далеч не е така чудодеен, както твърдят привържениците му, но не е и шарлатания, както смятат противниците му. Методът има своите ограничения, но ако бъде приложен правилно, може да бъде бърз и ефективен.

Това, в което ми е трудно да повярвам, е предимството на сугестопедията пред класическото езиково преподаване. 75 учебни часа (25 дни по 3), приложени интензивно всеки ден, са способни на много, независимо от метода. Това, в което сугестопедията води пред конкурентите си, е мотивацията на участниците. И толкова.

Разбира се, използването на смислен текст за научаване на готови езикови конструкции е чудесна идея. Например защото именно така се учи езикът в истинския свят, но също и защото езикът е на първо място инструмент за комуникация и е по-лесно да бъде усвоен в жива употреба, отколкото разглобен на механични части.

Сугестопедията се справя добре и с необходимото за ученето повторение, като го лишава от потискащата му монотонност и механичност. С текста се правят различни неща, слуша се по различни начини, чете се, превежда се. Това, което е залегнало в същината на сугестопедичния метод, изглежда работи добре и не виждам реални пречки пред по-широкото му усвояване в езиковото преподаване.

Пеенето на песни, при положение, че се харесват на учещите, е чудесен начин бързо да се усвоят готови езикове конструкти. Често именно през тях става влизането на езика, човек започва да се чуди какво се пее в любимата му песен, превежда го, научава се, и даккато се усети вече може да казва неща с неподозирана сложност. Прибавянето на танцуване към пеенето обаче трябва да бъде съобразено с личните предпочитания на участниците, защото от гледна точка на езиковото научаване е от полза само за един специфичен тип учащи (т.нар. kinesthetic learners), а други може да отблъскне.

Разказването на приказки – смислени, прости за разбиране, ненатоварващи, интересни, може само да се приветства. Трудно може да се види как това може да навреди на учебния процес, затова пък ползите са несъмнени.

Обаче освен позитивите сугестопедичният метод си има своите ограничения. Изучаването на граматиката е несистематично, писменото владеене на езика неизбежно изостава от устното. И това са слабости, които трудно могат да бъдат премахнати.

Има и по-голяма опасност. Единствената реална причина методът да работи добре е мотивацията на самите курсисти. Като цяло методът е направил много, за да осигури максимално антистресова среда. Но необходимостта от пълна увереност в метода лесно може да се изроди в непоносимост за всякакъв род съмнение. Преподавателят-сугестопед лесно става раздразнителен и агресивен, когато курсистите поставят под въпрос метода (защото те са по същество прави – веднъж изгубили увереността, че методът е безгрешен, той губи ефекта си върху тях. Ако традиционното езиково преподаване можеше да постигне подобна мотивация и ефективност, то щеше да бъде изправено пред същите възможности и заплахи.)

По мое мнение сугестопедията само губи, когато изказва претененции за по-голяма дълбочина от другите методи на езиково преподаване. Тя е една техника за преподаване без стрес и насилие, която почива на предпоставките на висока интензивност, близост до живия език, предимство на устната комуникация. Доколкото се прилага като такава, тя изглежда отличен метод за запознаване с нови езици, като позволява по-успешно преминаване на фазовата бариера от своите конкуренти.

Основните слаби моменти в посетения от мен курс бяха:

– преподавателската параноя. Преподавателят-сугестопед твърде много напомня изнервена майка, която се хвърля с цялата си сила срещу всички вообпажаеми и реални заплахи за детето си. Дори намекът за нещо потенциално застрашаващо води до излишна агресия, което само отблъсква някои от участниците в курса, макар и да мобилизира останалите.

– излишна феминзация. Първоначално взех това, че водещите персонажи в учебника са жени, за нещо случайно и не от особено значение. Когато прекалено голям процент от лексиката и темите за разговор започнаха да се въртят около готвенето и облеклото, не можех да разбера наистина ли тези теми представляват такъв интерес за курсистките или някой си прави груба сексистка шега. Слабото застъпване на пространствената ориентация засили подозренията ми.

– фокус върху лексика пред граматика. Може би тук говорят личните ми предпочитания, но ми се струва, че описанието на картини водеше пред това на действия, с неизбежното следствие да преобладават новите думи, а не начините те да се свържат помежду си. Понеже съм свикнал да гледам на граматиката като на френски ключ, пасващ на всяка гайка, предпочитам да имам него пред една щайга от последните. И фокусът не ми е на място.

И в крайна сметка… за преподавателя е важно да не изпуска пулса на групата. Едни мотивирани курсисти ще научат езика при всеки метод. Изгубят ли интереса си, никакви технически чудеса няма да ги спасят. Фокусът би следвало да е в уютната атмосфера и приятелската среда. Там е тайната на успеха на сугестологията и там се крие най-горямата опасност за нейния провал.

Да мразиш св. Валентин

Денят на влюбените, известен още като свети Валентин, макар че според католическата църква той отдавна е отменен, по принцип е един доста противоречив празник. Тази година обаче хората се надпреварват да пишат и говорят срещу него сякаш повече от обикновеното. Каква е причината? Чува се агрументът, че това “не е наш празник”, в смисъл православен. Но и католически вече не е. Денят на влюбените, както и Хелоуин, а и Коледа, отдавна се е откъснал от корените си и се е превърнал в глобално явление. В този смисъл “не на св. Валентин” се превръща в знаме на антиглобализма, но не смятам, че това е нещо сериозно. Не, хората, които не харесват празника, не са от типа, който смята, че трябва да се върнем към прах за пране “Мечта” и паста за зъби “Поморин”. Тук става нещо друго.

Ще ви кажа какво става според мен. Това е един от най-депресиращите празници през годината. Принципно всеки един празник е потенциално депресиращ. Коледа трябва да се прекарва заедно със семейството, а какво за тези, които нямат семейство? Е, те са твърде малко и обикновено не се сещаме за тях. Обаче св. Валентин се прекарва заедно с партньора… А тук вече ощетените са много, много повече.

Представете си, че умирате от глад. Отдавна не ви достига храна, и вече сте на прага на гладната смърт. Пред очите ви причернява. Не можете да мислите за нищо друго, освен за храна. И изведнъж съседите ви слагат на терасата маса, на която поставят още пареща пуйка, с картофи, много салати, студени колбаси, десерти. О, съседите от другата страна, те пък са извадили печено прасе! Вижте, на улицата има банкет! Обаче вие не сте поканени.

Ето това е причината хората да мразят св. Валентин. Завист. Завистта на самотните, на нещастните, на неуспелите. Достатъчно трудно е човек да понася изолацията си всеки ден, но тогава, когато другите демонстрират своите успехи, своето щастие… тогава става нетърпимо. Самотните се усещат още по-самотни, изолираните – по-изолирани, нещастните – по-нещастни. Какво удачно съвпадение, че денят на влюбените е и ден на виното! Човек може тихичко да се натряска до безсъзнание под предлог, че и той “празнува”. Обаче много добре знае, какво всъщност става. Всъщност всички знаем. Но се преструваме, че не забелязваме.

И от разсъжденията за влюбените леко и неусетно прозира една друга тема… По-глобална, по-сериозна. Нашето общество е общество на уинърите. Уважаваме тези, които са най-добрите, които са успешните, които са победителите. Няма значение дали става въпрос за спорт, бизнес, международна политика или семейство. Третият райх има концентрационни лагери, той губи войната, значи е лош. САЩ са единствената държава в света, употребила атомно оръжие срещу мирно население, и тя печели войната, значи е добра. Този бизнесмен, който печели много пари, очевидно е способен. Този, който се е провалил, е неудачник и заслужава съдбата си.

И така навсякъде. Уважаваме хората с успеха и парите, а който ги няма – негова си е вината. По същия начин се се отнасяме към любовта. Този, който има партньор, го заслужава, той е успешен. Който е сам, не заслужава внимание. А защо не? Постъпваме така във всеки един момент. Когато подминаваме просяка на улицата, защото той е мързеливец и не се опитва да си намери работа. Когато гледаме отвисоко на циганчето, дишащо лепило, защото то е плод на една развалена среда и не може да има бъдеще. Когато отпращаме имигрантите от изток, които не са имали късмета да бъдат родени на територията на една “цивилизована държава”. Такъв е животът, както се казва.

Но защо този минорен тон, в крайна сметка говорим за един весел празник! Неудачници винаги ще има, трябва ли да престанем да живеем заради тях? Не, нека се придържаме към естествения ред! Силните са и щастливи. Просто за да не бъде отровено това щастие, е необходима малко по-дебела кожа. Да, има гладуващи, но от това не се губи изисканият вкус на блюдата. Да, има и бедни, но мръкне ли блясъкът на златото от тях? Да, има и самотни, но ще изчезне ли любовта заради тях?

Не и не би трябвало. Любовта е едно безкрайно егоистично чувство, тя не се интересува от нищо, освен от себе си и от своя обект. Лошо? Не, това е нещо истинско. Истинската любов е абсолютното въплъщение на частното. Тя е най-ясното доказателство за това, че човекът – отделният човек, сам по себе си, със своите специфични качества, значи нещо. Всеки, който бленува за любов към цялото човечество, има предвид някакво напълно различно чувство. Нека го нарича братство, мир, единение – но не любов! Защото то би било въплъщение на абсолютно безличното. Ако обичаме абсолютно всеки, независимо от това кой е той, то какво значение има човекът?

Ето защо, колкото жесток и болезнен да е за мнозина празникът на влюбените, аз няма да се включа в хора, насочен срещу него. Наистина, какво искат тези, които отричат празника? Другите да са нещастни като тях? Това е еднакво вредно за всички.

Но какво говоря, много добре знаем, какво искат тези хора. Искат и те да бъдат щастливи. И те да обичат и да бъдат обичани. Но не могат. И като чудовището на Франкенщайн превръщат нереализираната си любов в омраза към целия свят.

Именно тези хора не трябва да си стоят вкъщи на празника. Най-доброто, което могат да направят, е да се срещнат със себеподобните си. И да се пробват да обичат. Поне малко. Ако могат. Или? Или?

Любовта, за разлика от храната и златото, поне не е изчерпващ се ресурс.

Главоболието на един съдия

Достопочтеният съдия Ейбрахам Съливан въздъхна. Това дело обещаваше да е натоварващо. С убийците, крадците и мусюлманите той се оправяше лесно, в Кодекса всичко беше описано ясно и точно, а съдията обичаше да го опростява допълнително. Крадците обожаваше да осъжда на двадесет години каторга, убийците – на пет, ако нямаше утежняващи вината обстоятелства. Нали наказанието трябва да е пропорционално на тежестта на пресъплението? Убиецът е навредил само на един човек, докато крадецът подрива цялата икономическа структура на обществото. Мусюлманите, разбира се, не излизаха от затвора, ако бъдат заловени.

Но случаят днес беше много по-ужасен от някакво си убийство. Бяха намерили книга! Не просто каква да е книга, която хората тайничко да прочетат от любопитство (и да отнесат тежка глоба, когато Агенцията за свободата на словото ги залови чрез някоя скрита камера – а такива имаше навсякъде). Тази книга си позволяваше да учи хората! Все едно някакъв си слабоумен гражданин може да знае нещо по-добре от Комитета за всенародно просвещение и прогрес!

Проблемът беше в това, че никой не знаеше какво пише в книгата. Кой би рискувал да попадне под злотворното влияние на това дяволско творение и да отнесе заслуженото наказание за това? А макар че написването на книга само по себе си е чудовищно престъпление, дори Кодексът признаваше, че има повече и по-малко опасни книги… Причината – проклетото готварство! Винаги се намираха хора, готови да запишат някоя рецепта, която особено им е харесала. И после да вземат да я споделят с някого. И Кодексът признаваше, че макар и в рецептите сами по себе си да няма нищо строго осъдително, самият обичай да се пише и чете може да доведе до опасни и разрушители събития. Затова любителите готвачи получаваха двадесет дни принудителен труд – Кодексът беше прекалено милостив с тях, да! – но за съжаление по-тежко наказание не беше уместно. Все пак добрият гражданин е този, който обича да яде вкусно, защото ситият не се бунтува, не роптае, не спори. Та рецептите трябваше да се толерират.

Но как да знаеш дали една книга е с рецепти или не, без да я прочетеш? Или поне да я разлистиш? Опасно, много опасно! Никой не би се решил на това просто така. И ето че обвинението затъваше – твърдеше, че авторът изглеждал подозрително, държал се подозрително, неговата книга изглеждала страшно подозрително. Добре, но в никое цивилизовано общество подозренията не са достатъчни – иначе твърде много добри граждани, страдащи от твърде разпространената в последно време алергия към свинско месо, биха били вкарани зад решетките по обвинение в придържане (или залитане) към исляма.

И всичко се връщаше в рамките на едно изнурително “Признай!” – “Няма да призная”. Разбира се, съответните служби можеха да изтръгнат признания от тези, които трябва, но как да знаят от кого трябва и от кого не? Ето защо номерът с признанията почти не се практикуваше – за да може да искат признания от някого, той вече трябва да е обявен за винновен.

А проклетият обвиняем се защитаваше умело. Твърдеше, че нямало нужда да четат книгата му, за да разберат, че не е опасна. Достатъчно било да я разгърнат и щели да видят, че тя се състои от кратки глави, в началото на които с цифрички и думички са описани продуктите (затова отдясно има широко бяло поле), а после в няколко изречения е описана рецептата. Ако не вярват, нека закрият целия текст и прочетат една-единствена думичка.

Съдия Съливан се хвана за главата. Ами сега? Да се постъпи така, както съветваше обвиняемият, беше опасно, макар и да не се вършеше нищо осъдително. От друга страна, ако не направят нищо друго, той можеше да бъде осъден на не повече от 40 дни принудителен труд и голяма глоба за особено подозрителни и вероятно безвкусни рецепти.

Така че съдията реши – приставът ще разтвори книгата (без да я гледа, разбира се!) на безопасно разстояние от всички, а прокурорът ще трябва да се приближи да е прочете няколко изолирани думи, за да не рискува покваряването си. (Мамка му, така му се пада! Откога не ме е канил на вечеря със семейството си! А се прави на един такъв любезен – здравейте, господин съдия, как сте със здравето, уважаеми господи съдия… Лицемер!)

Прокурор Джонсън потрепери, като чу какво се очаква от него, но нямаше избор. Да се откаже от обвинението за него би било още по-опасно. Можеха да го обвинят в подкупничество или по-лошо – съчувствие към обвиняемия! С присвити очи той пристъпи към книгата и установи, че структурата й отговаря на описанието на обвинаемия. Наслуки тикна с пръст на едно място и прочете “една чаена лъжичка”. Три думи, по дяволите, цели три! Трябва да внимава повече при следващия опит. “На вкус”. Хм, да не би наистина да са рецепти? “И оставете на бавен огън, докато” Ох, увлякох се! Както е тръгнало така, ще прочета цяло изречение, а от изречението лесно се минава към абзац, от абзаца към глава, и така докато се усети човек е станал враг на обществото.

Съдия Съливан беше разочарован. Толкова напрежение – и нищо! Поредният любител на суфлетата и печеното на фурна. Всичко беше ясно. Изстреля обичайна присъда от 20 дни заедно с поток слюнка и заяви: “Съдът се отегля на обяд.”

А неочаквано леко осъденият Хорацио Уолъс се усмихваше – и ако прокурорът не беше побързал да изтича след съдията, щеше да каже, че е твърде подозрително. Книгата, разбира се, беше веднага затворена и изпратена за изгаряне, така че никой друг не успя да прочете рецептата.

 

Съдия в собствен сос

 

един орханен съдия

един мариновен прокурор

два дебели резена кодекс

три водни чаши глупост

една чаена чаша мързел

една чаена лъжичка страх

щипка упорство

сарказъм на вкус

 

Вземете една голяма тенджера, поставете резен кодекс, сложете съдията и похлупете с другия резен. Полейте мързела отгоре и почакайте да попие. Междувременно внимателно намажете прокурора с тънък слой страх, нарежете го на ситни парченца и добавете в тенджерата. Внимателно разбъркайте глупостта и я налейте на ситна, непрекъсната струя. Добавете упорството. Изчакайте да заври. И оставете на бавен огън, докато съдията омекне. Полейте със сарказъм на вкус и консумирайте с удоволствие!