Към съдържанието

Какви са основните качества на политика според Макс Вебер?

01/12/2006

І. Увод

1. Макс Вебер

Макс Вебер e роден на 21 април 1864 г. в град Ерфурт – Прусия. Работи като професор в университетите на Берлин, Фрайбург, Хайделберг, Мюнхен. Областта на интересите и научната му работа е необичайно широка: история на древния свят и изследване положението на селяните от областта на западна Елба в Германия в края на 19 век, социология на религията и методология на обществените науки, икономика и юриспруденция, философия и етика. Умира на 14 юни 1920 г. в Мюнхен. Творчеството му може условно да бъде разделено на три периода.

Първи период (до 1898 г.) – до творческия прелом, свързан с влошаването на здравето му. Вебер много бързо прави професионална кариера, започвайки работа като историк по стопанство и право. Придържа се към исторически наложилата се школа както по право, така и по икономика. Обаче той подхожда критически към тенденцията за обединение на науката, изкуството и етиката, считайки, че науката няма ценностен характер. За първия период от творчеството на Вебер е характерен интересът към науката: съвременния и античния капитализъм, откриването на търговското общество в Средновековието, правното разделяне между личното имущество и собствеността върху средствата за производство. Последното Вебер счита важно за възникването на съвременния капитализъм.

Разболява се през 1898 г. и четири години не може да се завърне към творческата си работа. Именно през тези години Вебер преосмисля изворите и мотивите на човешката дейност. След болестта, през 1902 г. той започва да се интересува от методологически въпроси. Безусловно личната му криза повлиява на създаването на теорията му за капитализма. М.Вебер се придържа към гледната точка, че етиката, която той реализира в своя живот, не може да се изтълкува материалистически. Хората в своя живот следват не само своите егоистични интереси. От гледната точка на егоиста е безсмислено да се трупа капитал заради самия капитал, да се прави кариера заради самата кариера, съществуват сили необясними материалистически. От друга страна, той трябва да защити логиката на историческия подход, който от дълго време застъпва. В началото на 20-ти век бурно се развиват такива философски течения като позитивизъм и материализъм. По това време за Вебер са характерни опитите да сформира идеи по тази страна на материализма и идеализма. Да разбере човека, действащ не само подтикван от егоизма си, но и човек, готов на действие заради самото действие. Съпругата на философа Мариян свидетелства, че в тези години Макс Вебер прави необикновено откритие: оказва се, че специфичен вид рационализъм обхваща икономиката и политиката, определя отношението на човека към природата, отношенията между хората и господството на този рационализъм се засилва с развитието на науката и техниката. През 1910 г. Вебер обосновава рационализма в науката и изкуството, опирайки се на развитието на ценностите на западното общество.

В третия период (1910-1920) на своето творчество Вебер се занимава с разработка на рационалните основи на религията, опитвайки се да анализира всички форми на религията и действията на хората, които те пораждат. Кои са особеностите на професионалната етика? Как е възникнала тя? Как може да бъде обяснена? Тези и подобни на тях въпроси вълнуват Макс Вебер в този период от живота му.

По мнението на редица изследователи на трудовете на Вебер, една от основните негови работи е “Протестантската етика и духът на капитализма”, в продължението на която Вебер прави сравнителен анализ на най-значителните религии и анализира взаимодействието на икономическите условия, социалните фактори и религиозните убеждения. Най-напред въпросното произведение е публикувано в 1905 г. в Германия и от тогава се смята за едно от най-добрите при анализиране причините за възникване на съвременния капитализъм. Други считат за основна работа на Вебер “Стопанство и общество”(„Икономика и общество”). Този труд представлява един проект, осъществен в два варианта. Първият вариант е написан в годините 1910-1914, а вторият в 1919-1920. Двете части остават незавършени от автора и представляват бележки (чернова) за бъдеща книга. Първата е посветена на особеностите на западното развитие на капитализма, а втората на исторически въпроси. При това социализмът, приеман като рационален, се счита за съставна част на западното развитие. Рационалният капитализъм и рационалният социализъм се явяват двете алтернативи, в които се развива обществото. Но основното философско наследство на М.Вебер се считат работите му, свързани със стопанската етика и социология на религията. По мнението на самия философ, социологията се занимава с разбирането на конкретните исторически събития, с действителността, тя е длъжна да установява общите правила, но не като цел, а като средство, защото идеалът в естествените науки се отхвърля като неприемлив.

2. “Политиката като призвание”

В “Политиката като призвание” (1918г.) Макс Вебер разглежда въпроса за същността и функционирането на държавата, възникването и развитието на различните типове политически системи и видовете политици, които те създават. Спира се на качествата, които според него определят политиката като “призвание” [Beruf]. Особено внимание е отделено на връзката между политика и етика. Според Макс Вебер професионалният политик може да живее “от” политиката и да бъде чиновник, изпълняваш нарежданията на висшестоящите, но политикът, живеещ “за” политиката, политикът “по призвание” е водач, умел демагог, силна личност. Той трябва да живее за своето дело, да бъде пълен със страст, но и да носи отговорност и никога да не губи дистанцията, трезвия поглед за действителността. Не бива да се поддава на тщеславие и самовлюбеност, нито да се разочарова лесно от провали. Политикът “по призвание” е човек, можещ  да се ориентира оптимално в реалността и да се справи със задачите си.

ІІ. Изложение

1. Същност на политиката

1.1. Държавата

Под политика Макс Вебер разбира ръководенето или влияенето върху ръководството на едно политическо обединение, в днешен смисъл – на една държава. Според него модерната държава не може да се дефинира социологически според задачите, които изпълнява, защото тя по едно или друго време обхваща всички човешки дейности, но от друг страна, няма задача, която да е специфична само и единствено за държавата. Ето защо държавата се дефинира чрез едно специфично за нея средство – насилието като “определена територия, претендираща (успешно) за монопола върху легитимното физическо насилие”. От тук се извлича и понятието за “политика” – “стремеж към участие във властта или за влияние при нейното разпределяне било между държави, било между групи хора вътре в държавата, която ги обхваща”.

1.2. Легитимност на господството

Макс Вебер посочва и още едно определение за държава – “отношение на господство на хора над хора, опиращо се върху легитимно (т.е. считано за легитимно) насилие”. Необходимо условие за съществуването на една държава е доброволното подчинение на хората, над които се упражнява господство, на авторитета. Съществуват три вида основания за легитимност на господството. Първото е авторитетът на традицията, на обичая, такъв, какъвто се осъществява в патриархалното общество. Второто е на необикновената лична дарба (харизма), на пълното доверие и преданост към водаческите качества на пророка, военния водач или големия демагог. Третото основание е на законността – на рационално създадените правни норми, характерно за модерния държавен служител. Покорството се обуславя и от сложна система на стимули и санкции.  Чистите типове легитимност се срещат рядко, но Вебер съзнателно не се спира на заплетените разновидности, а се ограничава с господството под силата на -личната харизма на водача като почиващо на идеята за призванието. Това се дължи на убеждението на хората, че водачът е “призван” за техен ръководител и че той изцяло се посвещава на каузата си. В миналото най-важните лични харизми са били тези на магьосника и пророка, от една страта, и на краля военачалник, главатаря на дружината и кондотиера, от друга. Специфично за Запада е политическото водачество в образа най-напред на свободния “демагог” и по-късно на парламентарния “партиен водач”.

1.3. Утвърждаване на господството

За утвърждаването на едно господство освен готовността на управляваните за доброволно подчинение трябва да има и онези веществени компоненти, които са необходими за евентуално прилагане на физическо насилие, а именно – личен управленски щаб и веществени средства за управление. Управленският щаб е външната страна на упражняването на господството и е пряко подчинен на носителя на властта не само чрез чувството за легитимност, а и по силата на личния интерес. Това се осъществява чрез материалното възнаграждение и социалната чест. Всички парични, имотни, съсловни и др. привилегии са форми на възнаграждение и имат за цел да осигурят солидарността на управленския щаб с владетеля.

Всички държавни устройства подлежат на класификация по принципа на това, на кого принадлежат материалните средства за управление. Ако управленският щаб собственолично притежава всички или част от средствата за управление, то налице е държавно обединение със съсловна уредба. Тук властта на владетеля се базира единствено на личната вярност на подчинените му и на това, че щабът извлича своята легитимност от владетеля. От друга страна, винаги е имало владетели, стремящи се самостоятелно да управляват държавата, като поемат върху себе си изплащането на всички разходи и поддържат лично зависима от тях армия. Такъв владетел се опира не на самостоятелната аристокрация, а на членове на своето семейство и на безимотни плебеи, които в материално отношение са изцяло обвързани с него и нямат собствена власт, с която да го конкурират. Развитието на модерната държава започва с това, че владетелите експроприират самостоятелните носители на управленска власт. В резултат на това разпореждането с всички средства на политическото предприятие е съсредоточено на практика в ръцете на един върховен център. Тоест е налице “отделянето” на управленския щаб от средствата за управление. На тази база се извлича дефиницията за модерна държава като “централистично организирано обединение на господство, което е съумяло успешно да монополизира легитимното физическо насилие като средство за господство в границите на определена територия”.

2. Модерната държава

2.1. Професионалният политик

В условията на възникване на подобен тип държавни отношения се появяват за пръв път една категория “професионални политици”, различни от харизматичните водачи – на хора, постъпващи на служба при даден политически господар, които превръщат осъществяването на неговата политика в смисъл на своя живот и средство за материално препитание. Какво произтича от съществуването на такива политици? Човек може да се стреми да участва в разпределението на властта или само в отделни случаи (каквито са например всички хора по време на избори), или като политик, за когото това е странична или основна професия. В миналото пример за политика като странично занятие са съсловията, които Макс Вебер нарича притежателите “по собствено право” на военни или други важни за управлението материални средства или лични господарски власти. Те се стремят само да извличат дивиденти от властта си и се ангажират с целенасочена политика само в случай на нужда. Подобен характер имат “придворните съветници”, оказали се обаче в един момент недостатъчни за владетеля, който се нуждае от помощници, служещи изцяло и единствено на него, т.е. хора, за които политиката е основна професия. Вебер извлича два основни начина човек да превърне политиката в своя професия – да живее “за” или “от”политиката, като в никакъв случай те не се изключват взаимно. Човек живее “за” политиката, ако чрез удовлетворяването на чувството за властолюбие или на съзнанието за служба на едно важно дело придава смисъл на своя живот. “От” политиката живее този, които вижда и търси в нея преди всичко един източник на доходи.

За да може един човек да живее изключително “за” политиката, той трябва да е икономически независим от доходите, които политиката може да му донесе. Тоест той трябва да притежава лично богатство, и то такова, че неговите приходи да не изискват той лично да отдава постоянно работната си сила и интелект. Най-подходящи условия за занимание с политика в този смисъл има не работникът и особено не предприемачът, който е обвързан със своето предприятие, а рентиерът. От друга страна, свободният от всякакви съображения и предпоставки политически идеализъм се появява ако не единствено, то предимно сред онези слоеве, които поради своята безимотност стоят извън силите, заинтересовани от запазването на икономическия ред в даденото общество. Политиката може да се извършва или като почетно занятие от заможни хора, или от безимотни, но тогава тя трябва да бъде заплатена (чрез доходи от такси за услуги, включително подкупи, и/или твърдо възнаграждение). Трябва да се има предвид, че всички партийни борби преследват не толкова съдържателни цели, а  преди всичко патронаж върху служби. Поради нарасналия брой на службите като форма на осигурена издръжка, много партии се превръщат основно в средство за собственото си осигуряване.

2.2. Чиновничеството

На развитието на партиите в тази насока се противопоставя висококвалифицираното и специализирано чиновничество, притежаващо чувство за съсловна чест и почтеност. То се налага като решаваща сила още в ХVІ в. в областите на финансите, войната и правото като резултат на борбата на абсолютната кралска власт срещу съсловията. Възникват върховни колегиални органи на управление, които по-често на теория, отколкото на практика се намират под личното председателство на владетеля. Ето защо последният се стреми да създаде предан лично на него “кабинет”, с чиято помощ да налага решенията си на висшия държавен съвет, но твърде често се оказва в позицията на дилетант и реалната власт преминава у чиновничеството. Оттам нататък, макар че тръгват различни пътища, се стига до сходни резултати. Там, където владетелят запазва реалната си власт (както в Германия), неговите интереси са свързани с тези на чиновничеството против претенциите за власт на парламента. Нуждата от единно и сплотено противопоставяне на парламента, както и от прехвърляне на отговорността, води до появата на един управляващ чиновник-министър, шеф на кабинета. Там, където парламентът печели надмощие над владетеля (както в Англия), “кабинетът” се оформя като управляващ орган на партията, която в момента има мнозинство. За да бъде действен този кабинет, той трябва да бъде ръководен от един партиен водач, който да носи цялата отговорност пред парламента. Постепенно този модел се налага и на Континента.

По този начин възниква разделянето на публичните функционери на две отличаващи се една от друг категории – чиновници-специалисти и “политически” чиновници. Вторите могат произволно да сменят своите ведомства, защото тяхната задача е да опазват съществуващите отношения на господство. Чиновникът често може да има повече власт във всички ежедневни въпроси от министъра, защото е преминал през специално обучение и е добре подготвен. Министърът е представител на политически господстващата сила и задачата му е да застъпва нейните политически виждания. Вебер прави интересно наблюдение върху революционната държава, че тя “предоставя властта върху управлението в ръцете на абсолютни дилетанти, защото картечниците са на тяхно разположение, и иска да използва професионално обучените чиновници само като изпълнителни инструменти”.

2.3. Произход на политиците

Многообразието от “професионални политици” възниква в миналото в служба на владетеля в борбата със съсловията. На първо място това са духовниците, които са “отделени” от средствата на управлението благодарение на личните си съсловни качества и притежават грамотност. Друг такъв слой са хуманитарно образованите книжовници, издигащи знанията си в култ, но на Запад тяхната роля не трябва да се надценява. Третата категория е тази на дворцовата аристокрация, която, откакто бива отчуждена от съсловната си политическа власт, започва да бъде привличана на политическа и дипломатическа служба. Четвъртата категория е специфична за Англия – слоят на дребните благородници и градските рентиери, наречен “gentry”, привлечени от краля в борбата с бароните и поставили го под своята зависимост. Този слой, изпълняващ службите безплатно, предпазва Англия от характерното за континенталните държави бюрократизиране. Един пети слой, изиграл огромна роля за развитието на Запада, е този на получилите университетско образование юристи. Вебер твърди, че “без юридическия рационализъм възникването на абсолютистката държава би било толкова немислимо, колкото и революцията” С възникването на партийната система нараства и ролята на адвоката, защото претеглянето на въздействието на словото е част от неговите същински задачи, а не на специализирания чиновник, който не е и не бива да се стреми да бъде демагог.

Истинският чиновник по своето призвание не трябва да се занимава с политика, а да “администрира” преди всичко “надпартийно”, “без гняв и пристрастие”. Тоест той не бива да се бори, защото взимането на страна, борбата и страстите са стихията на политическия водач, който се ръководи от принципа на отговорностите. Добрият чиновник винаги изпълнява дадената му заповед, без значение дали е добра или лоша, на отговорността на заповядващия. Политическият водач за всичките си действия носи собствена отговорност – ето защо един добър чиновник може да стане лош и неефективен политик.

Тъй като типичният за Запада ръководещ политик е демагогът, то не бива да бъде подценявана ролята на журналиста като най-важен днешен представител на демагозите. Много хора са склонни да не обръщат внимание на това, че едно действително добро журналистическо постижение е не по-малко стойностно от постижение в науката, а отговорността е много по-голяма и затова чувството за отговорност на почтения журналист стои по-високо от това на учения. Но макар че всеки значителен политик се нуждае от влиянието на пресата, огромната заетост и обвързаност с работата на един журналист представлява значителна пречка за издигането му до политически водач. Ето защо журналистическото поприще не е нормалният път за възход на един политически водач, но то остава една от най-важните форми на професионална политическа дейност.

2.4. Партията и партийната система

Възникването на партийния чиновник е един относително нов феномен, обяснението на който налага разглеждането на възникването на партийното дела и партийната организация. Тъй като във всички обширни политически обединения с периодични избори на управляващите политическата дейност представлява предприятие на заинтересовани страни, стига се дотам, че гласоподавателите автоматично и доброволно се поделят на политически активни и политически пасивни. Водачите и последователите им като активни инструменти за вербуване на привържениците, а с тяхна помощ и на пасивните гласоподаватели, осигуряващи избора на водача, са задължителни за живота на всяка партия. Първоначално партиите представляват свити от лични последователи на аристокрацията, като по-късните “партии на първенците”, формирали се с идването на власт на бюргерството, имат сходен характер. Но на този етап партии като трайни обединения с териториална организация по места не съществуват, единственото свързващо звено са парламентаристите, а решаваш глас за издигането на кандидати имат местните “първенци”. Политическият живот се събужда единствено по време на избори. Постепенно започва формирането на по-стройна партийна структура, но чиновници работят само в централата, а местните политически сдружения остават под ръководството на “първенците”, работещи заради уважението, което получават. За покриване на разходите на централата се въвежда редовен членски внос.

Различни са съвременните форми на партийна организация Прекратено е ръководеното от парламентаристи господство на първенците. Професионални политици, намиращи се извън парламента, поемат ръководството – или като “предприемачи”, или като чиновници на твърда заплата. Вече не парламентарната фракция и местните първенци, а събранията на организираните членове определят програмата и кандидатите на партията, което означава, че властта на практика се намира в ръцете на онези, които извършват постоянната работа в политическото предприятие или чиято подкрепа е необходима за хода на политическия механизъм. Този апарат, наричан “машината”, е в състояние да налага волята си на парламента и означава на практика настъпването на плебисцитната демокрация. Партийните последователи очакват от водача на партията лично възнаграждение и смятат, че въздействието на неговата личност може да осигури изборна победа и власт. Пречка за възникването на такава система е отсъствието на подходящ водач или стремежът към господство на партийните чиновници, които обаче относително лесно са готови да се подчинят на един лидер. Много по-трудно е формирането на водачи там, където значително влияние имат “първенците”.

3. Устройство на политическата система

3.1. Англия

До 1868 г. английската партийна организация има смесен характер – наполовина занятие на първенците и парламентаристите (водачът на правителството или опозицията е водач на партията, стоящият след него “камшик” [whip] държи в ръцете си патронажа върху службите), наполовина на служители и предприемачи (“election agents”). От тази година нататък е изградена системата “caucus” (организационно събрания на политическа фракция / местен партиен комитет). Движещата сила са местните заинтересовани кръгове. Изгражда се огромен бюрократизиран апарат от местни обединения, който се централизира в ръцете на малцина и най вече – на човека, стоящ начело на партията. Резултатът от тази система е, че голямата част от английските парламентаристи се превръщат в едно добре дисциплинирано стадо за гласуване. Над парламента стои един плебисцитен диктатор, който увлича масите след себе си с помощта на “машината” и за когото парламентаристите са просто притежатели на доходни служби и част от неговата свита. Качествата, които английският политически лидер трябва да притежава, са силната воля и способността за демагогска реч. Преди тя е апелирала преди всичко към разума, по-късно – към емоциите, но значителна роля за нея има превъзходната школовка в добре развитата система за работа в комисиите на английския парламент.

3.2. САЩ

В Америка съществува различна система, обусловена преди всичко от наличието на един избран чрез плебисцит президент, който е глава на изпълнителната власт, разпорежда се с патронажа върху постовете и е почти независим в служебното си поведение от парламента.  Тази “spoils system” представлява фактическо предаване на всички федерални длъжности на свитата от привърженици на победилия кандидат. В следствие на това американските партии са изключително безидейни. Програмите и кандидатите се определят на “национални събрания” на партиите без намеса на парламентаристите. В избора за назначения на чиновници президентът неизбежно привлича мнението на сенаторите на отделните щати, което означава, че те са могъщи политици, докато, лишена от патронажа върху чиновнически постове, камарата на представителите е относително безсилна политически. Министрите изпълняват функциите на обикновени помощници на президента. В резултат на това, че хиляди партийни чиновници не трябва да се занимават с усъвършенстване на своята квалификация, а само да бъдат в услуга на съответната партия, се проявява една чисто дилетантска политика.

Основна фигура в американската политическа система е босът, който е един капиталистически предприемач, осигуряващ изборни гласове. Той централизира партийната дейност и отговаря за набавянето на средствата, отчасти от членски внос, отчасти от подкупи и бакшиши. Характерно качество за боса е неговата дискретност, правеща го желан партньор за големите финансови магнати. Той е практичен човек, който не търси социална чест, а се стреми към властта както като източник на пари, така и заради самата нея. Тъй като самият бос не се стреми към висши постове, а партиите са безидейни, това създава възможност чужди на партията знаменитости да стигнат до властта, ако босовете сметнат, че така ще привлекат гласове. В другите системи такива хора не биха могли да се издигнат, защото постовете винаги остават в ръцете на висшите партийни дейци. Накратко, американската система е един подчертано капиталистически, строго организиран партиен механизъм. Трябва да се има предвид обаче, че тази система се реформира и все по-голям брой чиновнически постове стават свързани с доказване на  квалификация и осигуряват пенсия.

3.3. Германия

По-различна е ситуацията в Германия, която се характеризира с безсилие на парламентите, от една страна, и наличие на професионално обучено чиновничество, от друга. Това чиновничество успешно се изплъзва на парламентарния контрол и по този начин прави невъзможно формирането на годни шефове на администрацията от средата на парламентариите. Освен това партиите в Германия са светогледни и претендират искрено да защитават определени идеологически платформи. Това, че двете основни партии – тази на Центъра и тази на социалдемократите, се изключват от парламентарната система, прави тази система невъзможна. В тези условия не могат да се издигнат професионални политици, дори те да имат водачески качества, защото “първенците” не ги понасят. Започва господство на чиновничеството, което, при  цялата му честност и професионализъм, носи негативните черти, посочени по-горе. След 80-те години буржоазните партии се превръщат в корпорации на “първенци”, подобна е и атмосферата в парламентите. Единствените опити за промяна са свързани от една страна, с появата на апарати от аматьори, отчаяно търсещи водач, от друга страна, на апарати от делови лица, които изразяват готовност да вербуват гласове срещу заплащане, но и двата варианта се оказват нищо повече от илюзия.

Управлението на партии от плебисцитни водачи е възможно само при изпразването на техните последователи от “духовно съдържание”, от превръщането им в “машина” и лишаването им от тщеславието и претенциите за собствено мнение на първенците. Единствено един президент, избран чрез плебисцит, а не от парламента, може да задоволи потребността от водач. Водачи могат да бъдат формирани и при появата на плебисцитни градски диктатори с правото да формират самостоятелно администрацията си.

4. Качества на политика

Вебер заключва, че за тези, които поради материалното си положение са принудени да живеят “от” политиката, не остава друг избор освен мястото на журналиста, партийния чиновник или някоя от формите, свързана с представителство на интереси, при неизбежния външен образ на “декласиран” индивид. По отношение на тези, които живеят “за” политиката, тоест я определят като свое “призвание”, Вебер търси възможната мотивация и качествата, които тези хора трябва да притежават. Политиката осигурява преди всичко чувство за власт, за влияние върху хората и развитието на историята. Един истински политик трябва да притежава страст, да е искрено посветен на делото си и да се отнася към него с цялата сериозност, която е възможна, чувство за отговорност, което да не му позволява да взима прекалено пристрастни решения, и верен трезв поглед, дистанция спрямо това което върши, за да не позволи емоциите да замъглят преценката му. Добрият политик трябва да притежава парадоксалното съчетание от гореща страст и хладен разум. Най-опасното качество, което може да се появи у него, е тщеславието. Докато при един учен то може да не пречи на работата, при политика то работи със стремежа към власт и създава опасността да се превърне в отчуждаване от делото и опиване от собствената личност, съчетано с липса на отговорност. Към това се прибавя и неизбежната опасност за един демагог той да се превърне в актьор и да не приема насериозно отговорността на своите постъпки, а да се интересува само от създаваното впечатление. Отчуждаването от делото може да се превърне в едно боготворене на властта сама по себе си. Въпреки че крайният резултат от политическото действие често се намира в неадекватно, дори парадоксално отношение спрямо първоначалния замисъл, този замисъл – службата на едно дело, не трябва да липсва, трябва да е налице някаква вяра, иначе всеки политически успех става кух и безполезен.

5. Политика и етика

Според Макс Вебер въпросът за етиката в политиката е твърде сложен поради някои нравствени недостатъци, които може да има самата роля, която етиката играе. Твърде често хората се стремят с помощта на етиката да оправдаят действията си, да получат “легитимност” за тях. Победителят в една война заявява “победих, защото правото беше на моя страна”, имайки предвид, че правото е на негова страна, защото е победил.  Често след приключването на един конфликт страните отделят твърде много време и усилия, за да определят виновника за миналото, вместо да се погрижат за бъдещето – нещо, което от гледна точка на политика е безотговорно. Задава се въпросът – безразлично ли е за етиката на политика, че той във всички случаи борави с власт, зад която стои насилие? Защото ако различните режими спорят с пълна субективна искреност за благородността на намеренията си, средствата им остават сходни.

“Абсолютната етика” (етиката на убежденията) е противопоставено на тази на политика (етиката на отговорността). Ако според първата например е допустимо и желателно да се публикуват всякакви документи, изобличаващи собствената страна, политикът ще изтъкне, че това първо не помага за разкриването на истината, а разпалва злоупотреби, и второ може да има фатални последствия за страната. Но от последствията “абсолютната етика” не се интересува. Когато човек, ръководен от етиката на убежденията”, срещне негативните последици на своите действия, той счита за отговорен света, глупостта на хората или Божията воля, докато ръководеният от етиката на отговорността ще търси вината у себе си. По въпроса за освещаването на целта от средствата етиката на убежденията търпи провал, защото логически тя може само да отхвърля всяко морално “неправилно” действие. Но на практика противниците на насилието са принудени да призовават към “последното насилие”, което ще унищожи всяко насилие. Хората, действащи според етиката на убежденията, не издържат на етичната ирационалност на света.

Ирационалността на света е движещата сила на всяка религия. Ранните християни знаят, че светът се управлява от демони и този, който се заеме с политика – т.е. използва властта и насилието като средства, сключва договор с дяволските сили – но тук често злото поражда добро и обратно. Според древните индийци за воините е редно да правят това, което е необходимо, за да спечелят войната и това не накърнява, а служи на религиозното благо. И католическият свят познава специална етика за тези, които са надарени с харизмата на светия живот – набожният рицар може да пролива кръв, бюргерът – да търси печалба. Дори революционерът, стремящ се със сила (тоест използвайки легитимно насилие) да установи на земята абсолютната справедливост, се нуждае от последователи, които трябва да имат вътрешно и външно възнаграждение. Той се превръща в лидер, залог за успеха на който е загубата на собственото “аз” на неговите последователи и обхващането им в дисциплинирани структури.

Политиката е пълна с етични парадокси, политикът трябва да е наясно, че задачите, с които се заема той, могат да бъдат решени само със сила – тоест той се съюзява с дяволските сили. По този начин той застрашава “здравето на душата” си. Но ако се отдаде изцяло на етиката на убежденията, то тогава страдат целите, защото липсва отговорност за последиците. Това не значи, че политиката е лишена от етична страна. “Призванието за политика” може да притежава само човек, който вижда, че етиката на убежденията и етиката на отговорността се допълват взаимно.

Политиката може да се прави само със страст и верен поглед. Вебер изтъква, че “възможното не може да бъде постигнато, ако в света отново и отново не са се стремили към невъзможното” – нужна е вяра. Но преди всичко е необходима сила, героизъм – политик може да стане само този, който няма да се сломи от рухването на всички надежди, когато светът изглежда твърде глупав и подъл за идеите му, но той продължи напред.

ІІІ. Заключение

Както неведнъж изтъква Вебер, политикът “сключва съюз с дявола”, като доброволно приема използването на насилие за формирането на система, крепяща се на властта. Той носи върху себе си отговорността да създаде един “справедлив” свят, като през цялото време съзнава, че средствата, които използва, са неоправдани от гледна точка на “абсолютната етика”, или накратко – неморални. Повече, отколкото в която и да е друга професия, политикът трябва да съзнава отговорността от своите постъпки. Неговите решения определят съдбата на цялото общество. Ето защо основното качество, което не трябва да липсва от един политик, е чувството за реалност. Всяка грешка, свързана с недостатъчно ясна и точна преценка за действителността, би била фатална. Но тъй като политикът не може да остане “страничен наблюдател” на дейността си, той трябва да й се посвети с цялата си личност.

“Призванието” на политика е изтъкано от парадокси. Той трябва да се потопи изцяло в дейността си и все пак да запази хладнокръвния поглед на безпристрастния наблюдател. Той трябва да действа в светлото име на общото благо, използвайки най-мрачните възможни средства. Той трябва да бъде част от една машина, смазваща личната воля, и все пак да налага волята си. Наблюденията на Макс Вебер са точни и ясно описани, негова е и най-простата и ясна формулировка за това, какъв трябва да бъде един политик. Политикът, за да успее в “призванието” си, трябва да бъде в най-простия смисъл на думата герой.

Advertisements

From → Общество

Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: