Към съдържанието

Етика и политика. Разграничаване на областите в традицията на Хобс и Шмит.

01/06/2009

Още от зората на историята човешкото мислене се занимава с въпроса как може да се осигури регулацията на отношенията в един човешки колектив, така нееднороден и уязвим за конфликти като обществото. В крайна сметка цялото многообразие от предложени решения може да се сведе до всичко на всичко два базови варианта: вътрешна регулация посредством мотивацията и външна посредством обективни правила. И в двата случая става дума за определена принуда – ограничаване на човешката личност с цел да се направи възможно мирното съжителство между хората. В първия случай принудата е интернализирана (което би трябвало да предполага по-безпроблемното и налагане и да не създава трудности със спазването), като основният проблем е липсата на ефективен контрол върху истинските мисли, чувства и убеждения на човека. Във втория случай принудата се явява като правна норма, налагана и гарантирана от държавния апарат с помощта на (заплаха от) насилие. Основният проблем тук е липсата на вътрешна мотивация.

Не е трудна да се отбележи зависимостта, че първият тип регулация е характерен повече за малките локални общества от традиционен тип, докато модерните общества от европейския модел показват склонност към втория. Големият въпрос днес не е дали има нужда от обективна правна регулация, а доколко в нея има място за морала. В масовото съзнание политиката има образ на сфера на пари, власт и интереси, в борбата на които няма място за добродетелта. Политиците се разглеждат като сключили съюз с дявола. Доколко това отговаря на обективната картина? Ще се опитам да представя позицията на една школа, която се определя като дескриптивна и реалистка. Няма да бъде обсъждано желаното състояние на нещата, а единствено обективното им състояние в момента според информацията, с която разполагаме.

1. Томас Хобс и възгледът му за човешката природа

Теорията на Томас Хобс за обществения договор е оказала огромно влияние на съвременното политическо мислене. В нейната основа е поставен определен възглед за човека. Често казват, че човекът при Хобс е предпоставен като зъл, но това по мое мнение не е централната идея при него. Първото и определящо качество, което дефинира природата на човешкия род при Хобс, е равенството. Хората да дотолкова близки в своите физически и духовни характеристики, в желанията и мечтите си, че между тях няма забележима качествена разлика. Човечеството може да се третира като хомогенно, доколкото е съставено от еднакви като качествени характеристики индивиди. Следователно въпросът за човешка природа не е безсмислен.

Фундаменталното качество, което определя човека, е, че той е искащо същество. Доколкото желанията са поне като потенциал неограничени, а наличните ресурси – крайни, то това с неизбежност води до сблъсък между различните воли. Не става дума за някаква космическа злоба, която кара да причиняват страдание на себеподобните си. Враждебността към другите съществува само там и дотолкова, доколкото те са пречка за реализацията на поставените лични цели. Враждата при Хобс е обяснена с това, че всяка отделна личност при своето развитие (което по природа има право да е неограничено) се натъква на външните ограничения от други личности. Наличието на множество хора следователно с неизбежност обуславя, поне потенциално, конфликт. С тази цел се формира сферата на политическото (разбирано при Хобс като всемогъща държава), което трябва да предотврати прословутата „война на всеки срещу всеки”, използвайки механизма на волеизявлението на владетеля и контрол чрез насилие. Правните норми не са добри или зли – тяхната функция е да позволят съвместното съществуване, като задават определени правила на живот. Характерът на тези правила може да бъде напълно произволен. Доброто и злото не са атрибут на нещата сами по себе си, те са плод на човешкото отношение към тях – следователно подлежат на избор.

Противниците на Хобс биха могли да възразят срещу прекалено крайния му възглед за отношенията между частно и общо: човекът е мерило за всичко, а общността е прост механичен сбор от отделните индивиди. Но ако наличието на някаква реално съществуваща (а не имагинерна) надчовешка общност не бъде доказано, то човекът наистина остава единствената определяща единица. А от индивидуална гледна точка много трудно може да се изведе общочовешки морал, ако е възможно въобще. Което поставя точка на въпроса за наличието на морална регулация в държавата.

2. Понятието за политическо на Карл Шмит

През ХХ век немският юрист Карл Шмит се заема да даде ясно функционално определение на политическото, което го отвежда далеч от въпроса за етичното в политиката. Отговорите, до които той достига, с крайно непопулярни, не на последно място заради връзките на автора със загубилия Втората световна война националсоциалистически режим в Германия. Но това няма никаква връзка с качеството на неговата аргументация.

За Карл Шмит политическото се формира през призмата на противопоставянето на приятел и враг. Това са ключовите понятия за политиката. Врагът не е конкурент в икономическата борба или опонент в спора. Той представлява отрицание на екзистенцията на една общност. Индивидът в този смисъл не може да има врагове, няма как друг индивид със самото си съществуване да представлява пречка за неговото оцеляване. При общностите обаче е така. Политиката се дефинира чрез крайния, анормален случай – войната. Тя съществува заради войната, защото войната винаги е потенциално възможно състояние.

Политика има там, където има конфликт, борба за оцеляване. При нормални условия едно общество е достатъчно единно, в смисъл, че групите в него не се застрашават помежду си и никой не оспорва суверенитета, разбиран като правото да се определя кой е враг. Ако това състояние се наруши, налице е гражданска война, която е смърт за обществото.

Политиката се състои в определянето на враг, на заплаха, срещу която се конституира общността. Тя няма своя собствена сфера. Икономиката, моралът, естетиката – това са реално съществуващи сфери. В един определен момент всяка от тях може да стане доминираща за обществото и политическото да се дефинира чрез нея. Но политическо само по себе си няма.

3. Несъвместимостта между морални и политически съждения

Моралът и политиката имат различни оси на противопоставяне, по които се дефинират. За политиката това е приятел – враг, а за морала – добро и зло, като за естетиката това са красиво и грозно. Тези понятия не са свързани помежду си и между тях няма естествена корелация. Врагът е такъв, защото е опасен, а не защото е грозен или зъл. Естествено е за всяка сфера да се опита да подчини другите на себе си, затова в едно дефинирано от морални въпроси общество злият може да бъде обявен за враг. Но това е само частен случай.

Повечето от тези категории могат с лекота да бъдат използвани, за да защитават интересите на властимащите. Човешката история, както показва Шмит, е богата на такива примери. Врагът за целите на борбата е обявяван за зъл, грозното – за икономически неизгодно и т.н. Идеята за върховенство на дадена област най-често обслужва интересите на тези, които биха спечелили от това. Например принципът за върховенство на правото е бранен яростно от юристите, на които би се паднало да отсъждат по него. Върховенството на божия закон е любима теза на църквата, а комунистите желаят да представят целия свят през призмата на класовата борба (в която те, естествено, са „правилната” класа).

В момента, в която една сфера започне да определя кой е враг, та престава да бъде само себе си е се превръща в политическа. Свещениците биха могли да проповядват, че праведните трябва да пожертват живота си заради облагите, които ще получат в отвъдния живот, но в момента, в който започнат да изискват това в реалния свят, те го правят единствено от името на църквата като политическа институция.

Привнасянето на морален аспект в политиката от либерализма, намерило израз в системата международни отношения между двете световни войни, е нехуманно. Врагът е просто враг, той не е по-малко справедлив, добър, честен и т.н., отколкото собствената страна. Опитът да се демонизира образът на врага представлява посегателство върху правото му да бъде човек.

4. Невъзможността за световна държава и политика

Опитът да се представи псевдоуниверсалия като наличие на човечество и общочовешки ценности в политически смисъл почива на грешни основания. Държавата като политическа единица се формира като контратеза на друга държава. За Шмит „политическият свят е поливерсум, не универсум” – наличието на една държава предполага наличието на втора. Една световна държава е немислима, защото бидейки световна, тя престава да бъде държава. Една хипотетично световна общност би се разпаднала под напора на икономически, религиозни, морални и др. конфликти и би изпаднала в гражданска война. Ако бъде намерен начин тези конфликти да бъдат премахнати, това означава край на политическото. В света може да има всякакви различия и противопоставяния, но разделението на приятели и врагове вече няма да съществува. Но такава картина изглежда немислима в обозримо бъдеще.

Човечеството като общност няма политически смисъл. То включва всички хора и затова не може да има врагове. Опитът да се обосноват определени действия със защита на човечеството и универсалните човешки ценности представлява страшна и опасна демагогия. Той не е нищо повече от един политически акт, конституиращ определена общност срещу друга такава. Но на врага е отречено правото да бъде човек. Пътят за тоталното унищожение е отворен. В миналото врагът е имал право на свое съществуване, доколкото той вече не представлява заплаха. Сега това право е поставено под въпрос.

5. Моралът като политическа демагогия

Обществото на народите, формирано между двете световни войни, представлява опит за използване на псевдоуниверсални морални критерии за създаването на един свят, в който противниците на определени политически сили ще могат да бъдат заклеймявани като врагове на човечеството. Универсалия всъщност няма, пак става дума за разделение по линията приятел – враг, но вече без ясни и определени правила за това. Противникът е поставен в изолация и му е отречено правото на съществуване.

Организацията на Обединените нации, създадена след Втората световна война, само потвърждава наблюденията на Шмит върху ОН. Нейният формат е чисто политически – съюз на победителите от войната. Ценностите, които проповядва, представляват ценностите на тези победители. Използвайки аргумента, че представлява „цялото прогресивно човечество”, организацията може да се използва за пълна доминация над избрания противник. Но доколкото тя представлява твърде различни интереси, в повечето случаи тя остава неефективна. Принципът на война в името на общочовешките ценности обаче не изчезва. Той е успешно използван от СССР при смазването на съпротивата в сателитите му в Източна Европа, от САЩ и НАТО при войните срещу Югославия и Ирак. В съвременната политика представянето на една страна за „враг на човечеството” е често използвана схема, но не трябва да се забравя, че в тази фраза е скрито вътрешно противоречие. Всеки, който е повел война срещу враговете на човечеството, отрича съществуването на това човечество.

Заключение

Школата, която отрича моралното измерение на политиката, често е упреквана в злоумислие. Но ако се погледне резултатът по същество, тя причинява много по-малко зло на хората от основните си конкуренти. Ако на политиката се откаже правото за морална регулация, то индивидите получават много по-голяма вътрешна свобода. Политическите механизми на регулация стават външни. Подчиняването на тях – въпрос на личен избор, свързан с приемането на определени последствия. Моралът тук не изчезва, той се съхранява на личностно ниво. Всеки е свободен да постъпи съобразно своята представа за морал. Ако тя е обявена за недопустима от политическата власт, това може да доведе до конфронтация и унищожение на индивида, но все пак остава въпрос на личен избор.

Постулирането на един псевдоуниверсален морал като задължителен за всички представлява прикрит опит на определена група от хора да завладее държавата за своите нужди. Това е насилие над отделния човек, а не високоморален акт. Ако съществуването на наистина универсален, напълно общочовешки морал е възможно, то той ще направи политическото съществуване на човечеството излишно. Ако ценностите се споделят от наистина всички, то тогава механизъм за санкция не е нужен, защото няма нарушители. Няма враг. Но ако враг има, то тогава ценностите просто не са универсални.

Използвана литература

Хобс Т. Левиатан. С. Наука и Изкуство. 1970 г.

Шмит К. Понятието за политическото. С. Университетско издателство „Св. Кмилент Охридски”. 2008 г.

Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: