Към съдържанието

Конституция и баланс на силите

07/04/2010

От известно време в публичното пространство се носи идеята, че българската конституция се нуждае от промени. Така ли е наистина и защо? Необходима ли ни е всъщност конституция е въпрос, който едва ли следва да се поставя. Идеите на Просвещението, Американската и Френската революция, конституцията на Полша – всичко това вече е станало част от учебниците по история и се приема за даденост. Основен закон, който да служи за обща рамка на държавността – само Обединеното кралство може да си позволи да мине без такъв, защото може да компенсира отсъствието му с традиции. България не може.

1. Историята

Сегашната българска конституция, разбира се, е рожба на специфичните условия, в които е родена. Тя е плод на компромиса между консервативните и реформаторските течения в БКП, намерили израз в противоборството на БСП и СДС в годините на прехода. Нека да припомним, че България е уникален случай в целия Източен блок. Няма съветска окупация, няма Пражка пролет, практически няма дисиденти. Преходът към демокрация не е плод на някакво масово народно движение, както в другите страни от Съветския блок. То е резултат от решения, взети от самата управляваща върхушка.

Немалка част от нея иска да съхрани статуквото, своята сила и власт. И както показват първите демократични избори, тази част се ползва със значителна поддръжка от страна на населението, дотолкова силна, че дали с известни нарушения на изборния процес или не, тя печели изборите. Реформаторите искат преобразувание като в съседните страни, но пропускат да видят, че условията в България са различни. Не може да бъдат наказани провинилите се и компенсирани ощетените. Това е невъзможно да стане, защото към структурите на Комсомола, БКП, полицията, ДС, армията принадлежи или поне им симпатизира поне половината от българското общество.

Възможна ли е била гражданската война в началото на 90-те? Трудно е да се каже от дистанцията на времето. Това, което може да се каже, е, че българското общество е разделено на две общо взето равностойни половини, всяка от които е неспособна да се наложи окончателно над другата. Конституцията от 1991 г. просто фиксира този факт.

Реална власт имат на практика две институции. Доколкото доминацията в парламента дава и контрол над правителството, президентът е единствената алтернативна институция. Разбира се не става дума за чист баланс – правомощията на президента не са чак толкова големи. И все пак… назначенията му в съдебната система, съчетани с нейните собствени й позволяват да не се огъва пред изпълнителната власт. Контролът над назначенията във въоръжените сили далеч не е за подценяване, особено при опасност от силова промяна на режима. Като добавим и ролята на президента в определянето на състава на дипломатическия корпус, очевидно е, че той е много повече от държавен говорител и церемониалмайстор. Да не забравяме, че в допълнение към правомощията си той има и легитимността на директно избран народен представител.

Но всичко това произхожда от далечната 1991 г. с нейния модел “червено правителство – син президент”. Нима това днес не е отживелица? Двуполюсният модел е разбит още през 2001 г. Не е ли логично променените в политическата сфера и в самото общество да доведат и до промяна в основния закон?

2. Вариант І – неконфликтни институции

Ако приемем, че противопоставянията на прехода са минало, не е ли логично да приемем, че институционализираното противопоставяне на двете сили също трябва да бъде забравено. Днес президентът и премиерът са на практика естествени врагове. Защо е необходимо това, след като в българското общество отсъства острото идеологическо противопоставяне. Разбира се, някой би могъл да каже, че не след дълго президентските избори ще сложат край на това по съвсем естествен начин – до колкото можем да преценим в този момент, новият президент, който и да е той, ще бъде послушен и верен на премиера.

Но тогава защо, имайки предвид не особено големите правомощия на президента, той трябва да бъде избиран пряко? Нима не стига да бъде назначаван от Народното събрание както във всички други страни, където ролята му е почти чисто фигуративна? Това не е недемократично – хората чрез свободни избори посочват свои представители, които да ги управляват, а те от своя страна определят състава на различните институции. Защо трябва те да се конкурират взаимно? Нали ако работят заедно, а не една против друга, те ще бъдат много по-ефективни и това ще е в интерес на всички?

3. Вариант ІІ – баланс и пак баланс

Всъщност има една група политически мислители, които не била били очаровани от подобна перспектива. Либералите. В основата на либералното мислене стои идеята как да бъдат защитени хората от държавата. За това е и измислено разделението на властите, както и взаимният контрол на институциите една над друга. За един либерал концентрирането на всички властови ресурси в едни и същи ръце не е нещо самоочевидно добро.

Е, има я и съдебната система. Но когато е подложена на силен натиск от страна на единна, неоспорвана власт, колко дълго би могла да издържи тя? Още повече, че в обществото са доста разпространени нагласи, които се посрещат с отворени ръце от управляващите – че съдебната система е неефективна и би действала по-добре при по-активна тяхна намеса.

Ако приемем, че балансът между институциите е нещо добро, то тогава не може да става и дума за премахване за избираемостта на президента. По-скоро неговите правомощия трябва да бъдат увеличени. На първо място илюзорното отлагателно вето, което трудно би могло да накара парламента да преосмисли позицията си, трябва да бъде заменено с нещо по-ефективно – например президентското вето да принуждава парламента на второ четене да приема законопроекта със значително по-голямо мнозинство.

Малко по-широки правомощия при свикване на референдум също едва ли биха навредили. И дори не затова, че биха довели до свикване на първия от десетилетия референдум в страната ни, но защото потенциалната заплаха от плебисцит може да накара управляващите да се откажат от една непопулярна политика. Това, едва ли е нужно да се казва, е нож с две остриета, но в демокрациите на първо място идва минимизирането на потенциалните щети. Към максимални резултати на всяка цена се стремят само диктатурите.

Списъкът може да бъде продължен, но според мен основното не е конкретният спектър от правомощия, с които ще разполага президентът, а самият принцип ще има ли повече от един ефективен народен представител в България.

4. Заключение

Горното се касае изключително до институционалната структура. Ако избирателите преценят, че е в техен интерес да ги управляват премиер и президент от една и съща политическа сила, така да бъде. Въпросът е в това, че те биха могли потенциално да бъдат различни. Докато тази възможност е налице, българската демокрация ще бъде стабилна. Не казвам, че с изчезването на директно избрания президент ще преминем веднага в диктатура. Но ще направим една крачка в тази посока.

Advertisements
Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: