Skip to content

Плутокрация

30/10/2011

В днешно време всички порядъчни хора са демократи и да кажеш, че не харесваш демокрацията, е все едно през Средновековието да се обявиш за запален почитател на Сатаната. Но отношенията между мен и нашата обществена система отдавна са изпълнени с взаимна враждебност. Аз се съмнявам в нея, а тя ми отвръща, като напълно игнорира опитите ми да участвам в нея. Затова не изпитвам никакво желание повече да скривам безпокоящите ме мисли.

Казват, че ако не гласуваме, ние автоматично се примиряваме с избора, който другите ще направят вместо нас. И това е напълно вярно, неучастващите нямат глас и тяхната позиция не се взима предвид. Тези, които гласуват, го правят с оглед на своите егоистични интереси и не се съобразяват с остатъка от обществото. Какво може да иска този, който се е отказал да преследва интереса си? Той вече е заявил собственогласно отказа си от него.

Обаче… Гласуването не дава гаранция, че един глас ще бъде чут. Напълно възможно е човек да гласува, но неговият кандидат да не бъде избран – и в този случай той не е в по-добра позиция от негласувалите. Но поне може да почива спокоен в моралното удовлетворение, че е направил, каквото е могъл. Момент, сериозно ли? Каква е разликата между гласуващия е негласуващия? Този, който не е гласувал, може да заяви, че му е наложено решение със сила, че той се противопоставя на ставащото, но е принуден да се съобрази с него под страх от унищожение. Но гласувалият не може да се оплаче. Той е изявил волята си, приемайки условието, че мнозинството е в правото си да командва малцинствата. Това, че той се е оказал в едно от тези малцинства, не променя факта. Самият акт на гласуване представлява имплицитно приемане на системата. Може да не харесвате управляващите ви, но дори гласувайки срещу тях, вие приемате тяхното управление. Участието в гласуването легитимира системата. Този, който е гласувал, не може да протестира срещу резултатите, които не му харесват.

Но това е напълно в реда на нещата, ако приемем, че всички хора са равни. Всеки е в състояние да прецени какво е най-добро за него и изборът на повечето хора води до по-голямо добро, поне за повече хора. Знаят ли обаче хората какво е добро за тях? Много трудно е някой, познаващ психическото устройство на човека, да каже, че да. Като представител на разпространената в наше време парадигма аз упорито вярвах, че просветеният егоизъм е нещо разбиращо се от само себе си. Че всеки човек се стреми да идентифицира какво е най-изгодно за него и се опитва да го преследва с рационални средства. Но животът всекидневно ни предоставя примери за това как хората не действат рационално. Дори икономистите са проумели това, и една от последните Нобелови награди беше дадена именно за това велико откритие. Хората отново и отново предпочитат да изгорят и собствената и къща, и тази на съседа си, вместо да си постоят палат. За радост на героя от “Записки на подземието” на Достоевски, но не и на рационалистите. “Две неща са безкрайни, вселената и човешката глупост, като за първото не съм сигурен” – това се приписва на Айнщайн, но дори и да не е негово, кой не е чувствал правотата на това изречение….

Рационалното мислене не е универсално присъща човешка черта, а крехко, отглеждано с години цвете, което само малцина могат да си позволят. Обаче демокрацията предполага, че гласът на рационално мислещите има същата стойност като ирационалния глас. Аристотел смята, че едно добро управление е баланс между равенство и спсобности. Масата иска никой да не се отличава, способните държат на по-високата позиция, която приносът им към общото благо осигурява. Съвременната демокрация не познава способности, за нея всички са абсолютно равни. Или, с други думи, управлява масата.

Образованите, способните, имащите мнение винаги са малцинство. При това малцинство, което е пренебрежимо в чисто количествено измерение. “Не му мисли!” – кой съзнателен човек не е чувал многократно този съвет? Мисленето, решаването, носенето на отговорност са тегоби, които отбълскват огромното мнозинство хора. Търси се най-късият и лек път, а както се знае, това рядко води до намирането му. Ленивият човек ще извърви десетки километри по реката в търсене на плитък брод. Мислещият човек, който може би е истинският ленивец, ще си построи мост. Почти като приказката за трите прасенца – днес изглежда безсмислено да строиш къща от тухли, но като дойде вълкът, инвестицията се отплаща.

Казват, че всеки глас е от значение. Но не е съвсем така. Решава мнозинството. От значение е количеството, не качеството. Случайният, неподготвен, неинформиран глас има същатата тежест колкото този, който има зад себе си години подготовка. В такъв случай естествено способностите се оказват нещо ненужно, те не носят никакви преимущества. Изборите се печелят от масите.

А какво искат масите? Винаги едно и също. Някой да поеме отговорността вместо тях. Да им даде ясни и точни инструкции. Да ги избави от бремето на свободата. Чистата демокрация е невъзможна, както и напълно свободният пазар. Пазарът има свойството да поражда монополи, поради което се нуждае от държава, която да го ограничава, но и да се явява гарант на съществуването му. С демокрацията е същото. Хитлер, нека напомня, идва на власт с демократични избори. Той отговаря на потребностите на своите избиратели и, впрочем, се радва на масова подкрепа на управлението си до самия му край.

Демокрацията може да съществува само при наличие на някакъв външен гарант – международна общност, съд, конституция – нещо, което не позволява на хората да си излъчат диктатор според своите потребности. Ето защо тя е арена на постоянни противоречия. Тя е управление от и в интерес на тези, които при първа възможност биха се освободили от нея.

При прочие равни, както знаем още от добрия стар Вебер, системата се стабилизира в някакъв вид. Предпочитанията на масите се люшкат от едната крайност в другата, а средният народен представител е такъв, какъвто е и средният избирател – абсолютно некомпетентен в сферата на управлението. Затова управлението бавно и сигурно отива в ръцете на професионалистите, които обкръжават политиците – бюрократите. Или, да предоставим думата на сър Хъмфри от брилиантната британска политическа сатира “Yes Minister”: “We run a civilized aristocratic government machine tempered by occasional general elections. Since 1832 we’ve been gradually excluding the voter from government. Now, we’ve got them to a point where they just vote once every five years for which bunch of buffoons will try to interfere with our policies.“

Ако политиците все пак успеят да вземат връх, на преден план излизат други трудности: мандатът им е прекалено кратък, за да могат да осъществят накакви реални промени, а избирателите имат свойството да ги заменят твърде често, защото, както още Макиавели е отбелязал, всеки измерва полученото от управляващите със своите желания, а последните винаги са по-големи (защото са неограничени). Демократичното управление обикновено е гарант на статуквото и отсъствието на всякакви значими промени.

“С живота сме в разпра, но ти не разбирай, че мразя живота, напротив, напротив…” Вярно е, че не харесвам демокрацията, но това не значи, че смятам някоя друга форма на управление за по-добра от нея. По отношение да управлението най-добре го е казал Оскар Уайлд: “People sometimes enquire what form of government it is most suitable for an artist to live under. To this question there is only one answer. The form of government that is most suitable to the artist is no government at all.” Творците не са на място при никое управление (и, между другото,  затова са склонни да лакействат пред всяко от тях).

Масата мрази различните, особено ако я превъзхождат с нещо, и с удоволствие би им изпила кръвта. Но за щастие западният модел на демокрацията е непоправимо изкривен от либерализма и такива изконно демократични практики като изгарянето на вещици и публичното линчуване са забранени. Непоследователостта, противоречивостта и неефективността на демокрацията могат да се разглеждат като положителни феномени – те не позволяват достатъчно координирано да се бесят писатели.

Накратко – докато демокрацията все още е гарантирана, няма шанс на власт да дойде някой достатъчно компетентен, за да извърши геноцид. Посредствените си остават такива и в омразата си. Затова, макар че с удоволствие бих нарекъл демокрацията плутокрация, го правя с напълно противоложни чувства на популяризаторите на този термин. Хубаво нещо е плутокрацията, макар и гнусно.

Например човек може спокойно да си седи и да пише срещу нея, без да се опасява, че съответните служби ще потропат на вратата му. Е, най-вероятно защото думи, по-дълги от три срички, ги затрудняват, но и това е нещо.

 

P.S. Едва ли е нужно да подчертавам, че горният текст представлява жлъчна ирония. Така че нека им е честито на избирателите новото монополно управление и ние в идните две години да им построи не 19, ами цели 20 километра магистрали!

Advertisements
Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: