Skip to content

Диригентът и Групата

09/01/2012

Бих искал да започна с това, че напоследък все повече се отдалечавам от каквато и да било академичност в стила си на писане. Още по-трудно ми е да се придържам към тема и срок. Писане по поръчка – това е за журналисти, булевардни романисти и кабинетни учени. Рутинен физически труд, който няма нищо общо с творчеството. Древните гърци са смятали, че само глупакът говори, просто за да каже нещо. Мъдрите си отварят устата само тогава, когато имат нещо за казване. Творчеството трябва да е самоизява, иначе е празно. И понеже в този момент нямам какво друго да изразя, освен злоба и посредственост, искам предварително да се извиня за следващите редове.

Преди да говоря за групата, трябва да направя едно важно уточнение. Разбирането ми за човешката природа е различно от това, което имплицитно допускаме, когато стане дума за групи. Няма просто хора и група. Съществуват две фундаментално различни разновидности на човека, които имат различни цели, различни нужди, различно отношение към групата. Единият – “народът”, “масовият човек”, или според каквато друга класификация бихме го нарекли, е стадно животно по дефиниция.  За него съществуването в рамките на група е единственото възможно, това е неговият хабитат. Групата за него е даденост и той не поставя никакви цели и задачи пред нея, защото за него тя е навик.

Другият човек – “аристократичният”, “висшият”, “творецът” – името пак е без значение – е самотник. Той не расте в групи и не вирее там. Когато се окаже част от даден колектив, това е плод на съзнателно решение: винаги се търси някаква цел, за преследването на която е необходима групата.

И така, представата на едните хора за групата е по-скоро отнологична, докато за другите – чисто инструментална. Самата група, впрочем, е сплав от двата типа хора и не може да функционира нормално без единия.

 

Да погледнем към филма

 

Каква изходна ситуация ни представя зададеният филм? Има някъде един Диригент, който е много талантлив, много успешен, известнен, но животът му не върви. Мечтата му е да достигне до сърцата на хората чрез музиката, но това не му се удава. Краиерата му е основана на професионализъм – много техника, но къде е сърцето? Събира се оркестърът от високоплатени специалисти, изпълнява си задачата, тръгва си. Отношенията между музикантите са (обекновено) коректни, професионални и… безлични. Не това е нужно на нашия Диригент, но как да достигне до хората? Та той е саможив, неразбран, не умее да общува. Единственият език, който владее, е езикът на музиката.

А на другия край на света, в едно затънтено шведско селце, има един църковен хор. Уж той представлява група, но нещо не е наред. Сякаш е съществувал винаги и винаги ще го бъде, едни и същи хора, които се събират по навик, гледайки да запълнят времето си с нещо. Събират се, вършат си работата, тръгват си – и нищо не се променя. Това не е точно група, по-скоро механичен сбор от отегчени и уплашени хора, на които не им се стои сами.

И изведнъж – в селото пристига прочут музикант, това си е истинско събитие. Да общува със съселяните си той не умее, но защо да не подирижира? Изглежда напълно разумно. А какво поражда това… Диригентът намира своята Група. Знаят ли бедните хористи с какво се захващат? Едва ли. Уж всичко е по-старому. Обаче Диригентът, този коварен изкусител, е пуснал в групата Музиката.

Музиката е нещо изключително странно. Тя има изобличителен характер, някаква директна връзка с реалността, недостъпна за другите форми на комуникация. Музиката показва на хората какво биха могли да бъдат, какво се крие в тях, а с това и разрушава изкуствения свят на това, което са. И изведнъж се оказва, че музиката е всичко за тях, че без нея те не могат. Животът в групата става единственият им истински живот. Доброволците се трупат на тълпи, за да бъдат допуснати до участие в хора.

И скоро проличават няколко интересни ефекта от наличието на работеща група. Всички участници в нея се оказват по-смели, по-уверени, по-успешни. Човек, таил любовта си към своята любима десетилетия (бедните шведи, наистина не могат да общуват…), се престрашава да открие чувствата си и да се събере с нея. Изтиканият на края на обществото недоразвит младеж намира място, където е нужен и ценен. Малтретираната от мъжа си жена успява най-накрая да избяга от него и да получи защита. Амбициозният бизнесмен намира поле за изява, а групата печели от това. (В тази връзка е добре да отбележим, че групата явно действа като резонатор – когато в нея бъде подхвърлена идея, тя набира сила и мощ; групата извлича полза от тези, които са активни, а за тях тя се превръща в поле за реализация.)

Има обаче и друг ефект: за тези, които не влизат в групата, животът е разрушен. Старите връзки, норми, съглашения са премахнати. Този, който преди е бил център на вниманието, сега е никой. Който е бил обичан (или поне така е изглеждало), сега е презиран. Като киселина, групата разяжда средата около себе си. Разбира се, може да се възрази, че това е била една фалшива, изкуствена, празна среда. Но за хората в нея тя е била единствена, техният живот. А сега този живот им е отнет. Така че Диригентът далеч не е само милостив благодетел, за някои той се проявява като жесток отмъстител.

Вътре в рамките на групата, в диригента са влюбени почти всички. Пренос? Това е възможно обяснение, достатъчно очевидно, за да не се задълбочаваме в него. Защо хората започват почти да го обожествяват? Той им е дал нов смисъл, вдъхнал им е нов живот (Бог? Баща? Демиург?). А сред техните гласове той разбира, че най-накрая е открил себе си. Изпълнил е целта си, достигнал е човешките сърца. Какво му остава да направи? Да си тръгне или да умре. Каквото и прави. Случаят изглежда твърде услужлив.

Спасителят жертва своя живот, за да изкупи греховете на хората… Звучи толкова християнски, че ми се повдига. За щастие това не е единствената възможна интерперетация. Не е ли Диригентът един ироник, един трикстер? Със сладките си песни той омайва хората, взима всичко от тях и… изчезва. О, да, те запяват без него, но не от него ли е дошла музиката в тях? Дълго ли ще я има, когато него го няма? А назад те вече не могат да се върнат. Той не е спасил хората, той ги е освободил. Освободил ги е като им е взел всичко, като е разрушил всичко. Той им е открил истината за тях, а истината е, че всичко в тях досега е било фалшиво. Но накъде сега, какво да правят сега? Свещеникът е дискредитиран, Диригентът е мъртъв. Хората са обречени на свобода.

Но какво правят със свободата тези, които не могат да я понесат? Масовите хора? Те гледат да се избавят от нея. Ето защо като нищо хорът ще продължи да съществува така, както е бил до Диригента – по навик, една куха обвивка без душа. Хората ще търсят в него убежище и ще го превърнат в обрантото на това, което ги е учил Диригентът (тук вече аналогията с християнството е повече от уместна). Масовият човек е инертен, това, което става в групата, не може да го промени. “Ставане” при него няма, той винаги “е”. Това, което е ставало в групата, го е имало заради Диригента. Той е моторът на промяната, но в крайна сметка той е и нейната цел.

А групата…

 

Бог мъдри, мощни мене сътвори,

в едно със всевековните предмети.

О, вий, кои престъпяте тоз праг,

Надежда всяка тука оставете.

Advertisements
Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: