Skip to content

Да мразиш св. Валентин

13/02/2012

Денят на влюбените, известен още като свети Валентин, макар че според католическата църква той отдавна е отменен, по принцип е един доста противоречив празник. Тази година обаче хората се надпреварват да пишат и говорят срещу него сякаш повече от обикновеното. Каква е причината? Чува се агрументът, че това “не е наш празник”, в смисъл православен. Но и католически вече не е. Денят на влюбените, както и Хелоуин, а и Коледа, отдавна се е откъснал от корените си и се е превърнал в глобално явление. В този смисъл “не на св. Валентин” се превръща в знаме на антиглобализма, но не смятам, че това е нещо сериозно. Не, хората, които не харесват празника, не са от типа, който смята, че трябва да се върнем към прах за пране “Мечта” и паста за зъби “Поморин”. Тук става нещо друго.

Ще ви кажа какво става според мен. Това е един от най-депресиращите празници през годината. Принципно всеки един празник е потенциално депресиращ. Коледа трябва да се прекарва заедно със семейството, а какво за тези, които нямат семейство? Е, те са твърде малко и обикновено не се сещаме за тях. Обаче св. Валентин се прекарва заедно с партньора… А тук вече ощетените са много, много повече.

Представете си, че умирате от глад. Отдавна не ви достига храна, и вече сте на прага на гладната смърт. Пред очите ви причернява. Не можете да мислите за нищо друго, освен за храна. И изведнъж съседите ви слагат на терасата маса, на която поставят още пареща пуйка, с картофи, много салати, студени колбаси, десерти. О, съседите от другата страна, те пък са извадили печено прасе! Вижте, на улицата има банкет! Обаче вие не сте поканени.

Ето това е причината хората да мразят св. Валентин. Завист. Завистта на самотните, на нещастните, на неуспелите. Достатъчно трудно е човек да понася изолацията си всеки ден, но тогава, когато другите демонстрират своите успехи, своето щастие… тогава става нетърпимо. Самотните се усещат още по-самотни, изолираните – по-изолирани, нещастните – по-нещастни. Какво удачно съвпадение, че денят на влюбените е и ден на виното! Човек може тихичко да се натряска до безсъзнание под предлог, че и той “празнува”. Обаче много добре знае, какво всъщност става. Всъщност всички знаем. Но се преструваме, че не забелязваме.

И от разсъжденията за влюбените леко и неусетно прозира една друга тема… По-глобална, по-сериозна. Нашето общество е общество на уинърите. Уважаваме тези, които са най-добрите, които са успешните, които са победителите. Няма значение дали става въпрос за спорт, бизнес, международна политика или семейство. Третият райх има концентрационни лагери, той губи войната, значи е лош. САЩ са единствената държава в света, употребила атомно оръжие срещу мирно население, и тя печели войната, значи е добра. Този бизнесмен, който печели много пари, очевидно е способен. Този, който се е провалил, е неудачник и заслужава съдбата си.

И така навсякъде. Уважаваме хората с успеха и парите, а който ги няма – негова си е вината. По същия начин се се отнасяме към любовта. Този, който има партньор, го заслужава, той е успешен. Който е сам, не заслужава внимание. А защо не? Постъпваме така във всеки един момент. Когато подминаваме просяка на улицата, защото той е мързеливец и не се опитва да си намери работа. Когато гледаме отвисоко на циганчето, дишащо лепило, защото то е плод на една развалена среда и не може да има бъдеще. Когато отпращаме имигрантите от изток, които не са имали късмета да бъдат родени на територията на една “цивилизована държава”. Такъв е животът, както се казва.

Но защо този минорен тон, в крайна сметка говорим за един весел празник! Неудачници винаги ще има, трябва ли да престанем да живеем заради тях? Не, нека се придържаме към естествения ред! Силните са и щастливи. Просто за да не бъде отровено това щастие, е необходима малко по-дебела кожа. Да, има гладуващи, но от това не се губи изисканият вкус на блюдата. Да, има и бедни, но мръкне ли блясъкът на златото от тях? Да, има и самотни, но ще изчезне ли любовта заради тях?

Не и не би трябвало. Любовта е едно безкрайно егоистично чувство, тя не се интересува от нищо, освен от себе си и от своя обект. Лошо? Не, това е нещо истинско. Истинската любов е абсолютното въплъщение на частното. Тя е най-ясното доказателство за това, че човекът – отделният човек, сам по себе си, със своите специфични качества, значи нещо. Всеки, който бленува за любов към цялото човечество, има предвид някакво напълно различно чувство. Нека го нарича братство, мир, единение – но не любов! Защото то би било въплъщение на абсолютно безличното. Ако обичаме абсолютно всеки, независимо от това кой е той, то какво значение има човекът?

Ето защо, колкото жесток и болезнен да е за мнозина празникът на влюбените, аз няма да се включа в хора, насочен срещу него. Наистина, какво искат тези, които отричат празника? Другите да са нещастни като тях? Това е еднакво вредно за всички.

Но какво говоря, много добре знаем, какво искат тези хора. Искат и те да бъдат щастливи. И те да обичат и да бъдат обичани. Но не могат. И като чудовището на Франкенщайн превръщат нереализираната си любов в омраза към целия свят.

Именно тези хора не трябва да си стоят вкъщи на празника. Най-доброто, което могат да направят, е да се срещнат със себеподобните си. И да се пробват да обичат. Поне малко. Ако могат. Или? Или?

Любовта, за разлика от храната и златото, поне не е изчерпващ се ресурс.

Advertisements
Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: