Skip to content

Смърт и власт

18/04/2012

“Следователно се намираш в свят, в който си заобиколен от смърт и ужас, и бягаш от него в насладата. Но удоволствието е нетрайно и то отново те оставя в пустинята.”

 

“Нарцис и Голдмунд”, Херман Хесе, Изд. “Хемус” 1995г. – стр. 273

Интимната, неразривна връзка между болка и удоволствие отдавна ме занимава и не мисля, че едното би могло да бъде разглеждано само по себе си, изолирано от другото. За да мога да изложа своите възгледи по въпроса ще е необходимо да обясня как си представям човешкия живот като цяло.

И така, в началото е раждането. Човек се намира изхвърлен не по своя воля в един свят, който… Момент! Там е работата, че в самото начало свят няма. Или, по-иначе казано, детето е светът. Липсва диференциацията на субект и обект, на дете и майка, на тяло и външен свят. В най-ранния период цялата вселена е едно. Тук се съдържа и обяснението на пантеизма и вярата в единна сила, обединяваща всичко – човек копнее по спомена, когато всичко наистина е било едно… вътре в него. Самоче тогава “вътре” и “вън” не са съществували като понятия.

Светът обаче заявява за себе си. И как? Чрез Другия. Първата диференциация, която правим, е между собствената си воля и тази на другия. Ние с удоволствие бихме били всичко, както сме свикнали. Но в един момент пред нас се изправя той – другият. Ако има друг, то ние не сме всичко. Другият е свидетелство за нашата немощ, за нашето безсилие. Оказва се, че ние не сме богове, които командват цялата вселена. Нашите сили са ограничени – и другият е свидетелството за това. Другият е това, което не сме ние. И обратното – ние сме това, което не е другият. Другият е този, който ни конституира като субекти.

Като психолози трябва да заключим, че за практически всички хора този Друг е майката. Нейната роля е амбивалентна – от една страна тя дава живот, превръща ни в субекти, а от друга – отнема ни всемогъществото, прави ни изолирани, обрича ни на страдание. Важно е да отбележим, че болката не е някакво качество, което по една или друга причина съпътства живота. Тя е самият живот. Животът е болка и болката е живот. Докато съществувам, докато съм субект, аз не съм всесилен и съм отделен от всички други. Единственото ми познато единение е това, в което субектът – аз – не съществува. Единението е достъпно само при премахването на субекта, тоест – в смъртта.

Всеки жив човек в качеството си на субект е обречен на страдание. Тогава защо не избяга от него? Защо живее? Този въпрос изглежда труден за отговаряне, и преди да се спра на него, искам да обърна внимание на факта, че стремежът към смъртта наистина белязва целия човешки живот. Всеки опит за намаляване или избягване на страданието, доколкото по неизбежност е насочен към елиминиране на субекта, е плод на Танатос.

Субектът е този, който страда. Ако няма субект, няма страдание. Да не би именно затова, както отбелязва Сартр, на всяко съзнание е присъщо желанието да се превърне в несъзнаващ обект? Не съществувам, следователно не страдам…

А удоволствието? Какво е удоволствието? Отрицание на смъртта, триумф на волята за живот? Не! За да разберем какво е удоволствието, е достатъчно да погледнем неговата най-съвършена форма в половия акт. Какво е това, което се случва там? Сливане между аз и не-аз, премахване на разграничението между субектите. Или казано по-просто – смърт. Удоволствието в неговата най-съвършета форма представлява премахване на живота, субективността и страданието. Ерос и Танатос са едно. Едно малко умиране… но животът не изчезва, той бавно се връща в нас. Удоволствието в живота е кратко и нетрайно, защото то никога не достига целта си. Само в смъртта удовлетворението е пълно.

Дали лаканианските категории наслаждение и удоволствие изразяват същото, което имам предвид тук? Наслаждението е предсубектното състояние, което губим, ставайки живи същества. Удоволствието е мимолетното доближаване до него, към което постоянно се стремим.

Впрочем, няма ли проблем тук? Ако смъртта е това, към което се стремим, защо се страхуваме от нея? Не претендирам да имам изчерпателно обяснение, но… Страхуваме се от смъртта именно в качеството си на субекти. За да умрем, трябва да сме живели, ако субектът изчезва със смъртта, значи той съществува. Тоест смъртта от гледната точка на субекти вече ни изглежда не като обетованото единение със света, а като финалното потвърждение на нашата безпомощност.

И така, “смърт и наслада бяха едно”, заключва Голдмунд. Такъв е неговият принцип, майчиният принцип – единство на противоположностите и вечно движение. От смъртта на половия акт се ражда животът, за да се устреми и той към смъртта, създавайки живот. За да запази живота си, човек убива, а за да умре, създава друг човек.

Но страстта към смъртта (може би ненужно уточнение, всяка страст е страст към смъртта) би трябвало да погълне сама себе си и да се унищожи. Ако животът беше само Майката, тоест само наслада и смърт, той не би могъл да се съхрани. Коя е тази сила, която прави съществуването възможно? Това, че човешкият род е поделен на две. И освен майката съществува и бащата.

Блед, сив е той на фона на майчините страсти. И как няма да е така – майката властва в света на универсалното, всеобщото, единното. А царството на бащата е субектът. Той е въплъщение на частното в живота. Неговата сила е волята, не любовта/смъртта. Бащата е този, който създава закон и ред, той въвежда социалното – а именно идеята, че светът се състои от отделни субекти и тези субекти трябва да живеят заедно. Съвместното съжителство е възможно само въз основата на правила, ограничения, валидни за всички (в нашата култура това е инцестната забрана). Какво е най-висшето, най-силното, което един субект може да наложи на другите? Своите правила, своя закон, своята воля. Най-висшето въплъщение на бащиния принцип е волята за власт.

Желанието да властваш (и неговите метаморфози – да твориш съвместно с другия, да общуваш с него) е това, което се противопоставя на удоволствието и прави живота възможен.

Фуднаменталната разлика между майчиния и бащиния принцип е отношението към другия – майката се стреми да го елиминира, премахне, да върне всичко в изначалното съсоятие, където всичко е едно цяло, а следователно и нищо. За бащата другият е неизбежен факт, с който той трябва да се съобразява. Другият е там, той съществува, значи съществувам и аз. Какво става, когато са налице поне два субекта? Възникват отношения. Властови отношения.

И така, ако майчиното начало е това на промяната (създаването на субекта и стемежът той впоследствие да бъде унищожен), то бащиното е това на стабилността (запазването на субекта). Дали е случайно, ако прибегнем до една друга класификация, че Голдмунд, въплъщението на майчиния принцип, притежава отчетливо хистерични черти, докато Нарцис, символът на бащиното, е повече от очевидно натраплив? Първият все се стреми към промяна, вторият не може да я понася. Първият е неспособен да определи пътя си, но може да върви, вторият ясно вижда пътя, но е неподвижен. Първият умира тогава, когато и изправен пред перспективата да спре да се променя. За втория смъртта би била единствената голяма промяна в живота му.

В тази връзка ми изплува един стар виц. Жените все очакват от мъжете, че ще се променят, а те си остават същите. Мъжете се надяват, че ще заварат жените такива, каквито са били, а те все се променят.

Ако този текст има някакъв приносен характер, то той е в премахването на псевдодихотомията удоволствие – смърт. Тези понятия не просто не са антагонистични по своя характер, те са идентични. Удоволствието представлява степен на умиране. На смъртта противостои не то, а волята за власт. Тя, а не нещо друго, е нещото, което прави съхраняването на живота възможно.

Advertisements
Вашият коментар

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: