Skip to content

Диригентът и Групата

Бих искал да започна с това, че напоследък все повече се отдалечавам от каквато и да било академичност в стила си на писане. Още по-трудно ми е да се придържам към тема и срок. Писане по поръчка – това е за журналисти, булевардни романисти и кабинетни учени. Рутинен физически труд, който няма нищо общо с творчеството. Древните гърци са смятали, че само глупакът говори, просто за да каже нещо. Мъдрите си отварят устата само тогава, когато имат нещо за казване. Творчеството трябва да е самоизява, иначе е празно. И понеже в този момент нямам какво друго да изразя, освен злоба и посредственост, искам предварително да се извиня за следващите редове.

Преди да говоря за групата, трябва да направя едно важно уточнение. Разбирането ми за човешката природа е различно от това, което имплицитно допускаме, когато стане дума за групи. Няма просто хора и група. Съществуват две фундаментално различни разновидности на човека, които имат различни цели, различни нужди, различно отношение към групата. Единият – “народът”, “масовият човек”, или според каквато друга класификация бихме го нарекли, е стадно животно по дефиниция.  За него съществуването в рамките на група е единственото възможно, това е неговият хабитат. Групата за него е даденост и той не поставя никакви цели и задачи пред нея, защото за него тя е навик.

Другият човек – “аристократичният”, “висшият”, “творецът” – името пак е без значение – е самотник. Той не расте в групи и не вирее там. Когато се окаже част от даден колектив, това е плод на съзнателно решение: винаги се търси някаква цел, за преследването на която е необходима групата.

И така, представата на едните хора за групата е по-скоро отнологична, докато за другите – чисто инструментална. Самата група, впрочем, е сплав от двата типа хора и не може да функционира нормално без единия.

 

Да погледнем към филма

 

Каква изходна ситуация ни представя зададеният филм? Има някъде един Диригент, който е много талантлив, много успешен, известнен, но животът му не върви. Мечтата му е да достигне до сърцата на хората чрез музиката, но това не му се удава. Краиерата му е основана на професионализъм – много техника, но къде е сърцето? Събира се оркестърът от високоплатени специалисти, изпълнява си задачата, тръгва си. Отношенията между музикантите са (обекновено) коректни, професионални и… безлични. Не това е нужно на нашия Диригент, но как да достигне до хората? Та той е саможив, неразбран, не умее да общува. Единственият език, който владее, е езикът на музиката.

А на другия край на света, в едно затънтено шведско селце, има един църковен хор. Уж той представлява група, но нещо не е наред. Сякаш е съществувал винаги и винаги ще го бъде, едни и същи хора, които се събират по навик, гледайки да запълнят времето си с нещо. Събират се, вършат си работата, тръгват си – и нищо не се променя. Това не е точно група, по-скоро механичен сбор от отегчени и уплашени хора, на които не им се стои сами.

И изведнъж – в селото пристига прочут музикант, това си е истинско събитие. Да общува със съселяните си той не умее, но защо да не подирижира? Изглежда напълно разумно. А какво поражда това… Диригентът намира своята Група. Знаят ли бедните хористи с какво се захващат? Едва ли. Уж всичко е по-старому. Обаче Диригентът, този коварен изкусител, е пуснал в групата Музиката.

Музиката е нещо изключително странно. Тя има изобличителен характер, някаква директна връзка с реалността, недостъпна за другите форми на комуникация. Музиката показва на хората какво биха могли да бъдат, какво се крие в тях, а с това и разрушава изкуствения свят на това, което са. И изведнъж се оказва, че музиката е всичко за тях, че без нея те не могат. Животът в групата става единственият им истински живот. Доброволците се трупат на тълпи, за да бъдат допуснати до участие в хора.

И скоро проличават няколко интересни ефекта от наличието на работеща група. Всички участници в нея се оказват по-смели, по-уверени, по-успешни. Човек, таил любовта си към своята любима десетилетия (бедните шведи, наистина не могат да общуват…), се престрашава да открие чувствата си и да се събере с нея. Изтиканият на края на обществото недоразвит младеж намира място, където е нужен и ценен. Малтретираната от мъжа си жена успява най-накрая да избяга от него и да получи защита. Амбициозният бизнесмен намира поле за изява, а групата печели от това. (В тази връзка е добре да отбележим, че групата явно действа като резонатор – когато в нея бъде подхвърлена идея, тя набира сила и мощ; групата извлича полза от тези, които са активни, а за тях тя се превръща в поле за реализация.)

Има обаче и друг ефект: за тези, които не влизат в групата, животът е разрушен. Старите връзки, норми, съглашения са премахнати. Този, който преди е бил център на вниманието, сега е никой. Който е бил обичан (или поне така е изглеждало), сега е презиран. Като киселина, групата разяжда средата около себе си. Разбира се, може да се възрази, че това е била една фалшива, изкуствена, празна среда. Но за хората в нея тя е била единствена, техният живот. А сега този живот им е отнет. Така че Диригентът далеч не е само милостив благодетел, за някои той се проявява като жесток отмъстител.

Вътре в рамките на групата, в диригента са влюбени почти всички. Пренос? Това е възможно обяснение, достатъчно очевидно, за да не се задълбочаваме в него. Защо хората започват почти да го обожествяват? Той им е дал нов смисъл, вдъхнал им е нов живот (Бог? Баща? Демиург?). А сред техните гласове той разбира, че най-накрая е открил себе си. Изпълнил е целта си, достигнал е човешките сърца. Какво му остава да направи? Да си тръгне или да умре. Каквото и прави. Случаят изглежда твърде услужлив.

Спасителят жертва своя живот, за да изкупи греховете на хората… Звучи толкова християнски, че ми се повдига. За щастие това не е единствената възможна интерперетация. Не е ли Диригентът един ироник, един трикстер? Със сладките си песни той омайва хората, взима всичко от тях и… изчезва. О, да, те запяват без него, но не от него ли е дошла музиката в тях? Дълго ли ще я има, когато него го няма? А назад те вече не могат да се върнат. Той не е спасил хората, той ги е освободил. Освободил ги е като им е взел всичко, като е разрушил всичко. Той им е открил истината за тях, а истината е, че всичко в тях досега е било фалшиво. Но накъде сега, какво да правят сега? Свещеникът е дискредитиран, Диригентът е мъртъв. Хората са обречени на свобода.

Но какво правят със свободата тези, които не могат да я понесат? Масовите хора? Те гледат да се избавят от нея. Ето защо като нищо хорът ще продължи да съществува така, както е бил до Диригента – по навик, една куха обвивка без душа. Хората ще търсят в него убежище и ще го превърнат в обрантото на това, което ги е учил Диригентът (тук вече аналогията с християнството е повече от уместна). Масовият човек е инертен, това, което става в групата, не може да го промени. “Ставане” при него няма, той винаги “е”. Това, което е ставало в групата, го е имало заради Диригента. Той е моторът на промяната, но в крайна сметка той е и нейната цел.

А групата…

 

Бог мъдри, мощни мене сътвори,

в едно със всевековните предмети.

О, вий, кои престъпяте тоз праг,

Надежда всяка тука оставете.

Advertisements

Плутокрация

В днешно време всички порядъчни хора са демократи и да кажеш, че не харесваш демокрацията, е все едно през Средновековието да се обявиш за запален почитател на Сатаната. Но отношенията между мен и нашата обществена система отдавна са изпълнени с взаимна враждебност. Аз се съмнявам в нея, а тя ми отвръща, като напълно игнорира опитите ми да участвам в нея. Затова не изпитвам никакво желание повече да скривам безпокоящите ме мисли.

Казват, че ако не гласуваме, ние автоматично се примиряваме с избора, който другите ще направят вместо нас. И това е напълно вярно, неучастващите нямат глас и тяхната позиция не се взима предвид. Тези, които гласуват, го правят с оглед на своите егоистични интереси и не се съобразяват с остатъка от обществото. Какво може да иска този, който се е отказал да преследва интереса си? Той вече е заявил собственогласно отказа си от него.

Обаче… Гласуването не дава гаранция, че един глас ще бъде чут. Напълно възможно е човек да гласува, но неговият кандидат да не бъде избран – и в този случай той не е в по-добра позиция от негласувалите. Но поне може да почива спокоен в моралното удовлетворение, че е направил, каквото е могъл. Момент, сериозно ли? Каква е разликата между гласуващия е негласуващия? Този, който не е гласувал, може да заяви, че му е наложено решение със сила, че той се противопоставя на ставащото, но е принуден да се съобрази с него под страх от унищожение. Но гласувалият не може да се оплаче. Той е изявил волята си, приемайки условието, че мнозинството е в правото си да командва малцинствата. Това, че той се е оказал в едно от тези малцинства, не променя факта. Самият акт на гласуване представлява имплицитно приемане на системата. Може да не харесвате управляващите ви, но дори гласувайки срещу тях, вие приемате тяхното управление. Участието в гласуването легитимира системата. Този, който е гласувал, не може да протестира срещу резултатите, които не му харесват.

Но това е напълно в реда на нещата, ако приемем, че всички хора са равни. Всеки е в състояние да прецени какво е най-добро за него и изборът на повечето хора води до по-голямо добро, поне за повече хора. Знаят ли обаче хората какво е добро за тях? Много трудно е някой, познаващ психическото устройство на човека, да каже, че да. Като представител на разпространената в наше време парадигма аз упорито вярвах, че просветеният егоизъм е нещо разбиращо се от само себе си. Че всеки човек се стреми да идентифицира какво е най-изгодно за него и се опитва да го преследва с рационални средства. Но животът всекидневно ни предоставя примери за това как хората не действат рационално. Дори икономистите са проумели това, и една от последните Нобелови награди беше дадена именно за това велико откритие. Хората отново и отново предпочитат да изгорят и собствената и къща, и тази на съседа си, вместо да си постоят палат. За радост на героя от “Записки на подземието” на Достоевски, но не и на рационалистите. “Две неща са безкрайни, вселената и човешката глупост, като за първото не съм сигурен” – това се приписва на Айнщайн, но дори и да не е негово, кой не е чувствал правотата на това изречение….

Рационалното мислене не е универсално присъща човешка черта, а крехко, отглеждано с години цвете, което само малцина могат да си позволят. Обаче демокрацията предполага, че гласът на рационално мислещите има същата стойност като ирационалния глас. Аристотел смята, че едно добро управление е баланс между равенство и спсобности. Масата иска никой да не се отличава, способните държат на по-високата позиция, която приносът им към общото благо осигурява. Съвременната демокрация не познава способности, за нея всички са абсолютно равни. Или, с други думи, управлява масата.

Образованите, способните, имащите мнение винаги са малцинство. При това малцинство, което е пренебрежимо в чисто количествено измерение. “Не му мисли!” – кой съзнателен човек не е чувал многократно този съвет? Мисленето, решаването, носенето на отговорност са тегоби, които отбълскват огромното мнозинство хора. Търси се най-късият и лек път, а както се знае, това рядко води до намирането му. Ленивият човек ще извърви десетки километри по реката в търсене на плитък брод. Мислещият човек, който може би е истинският ленивец, ще си построи мост. Почти като приказката за трите прасенца – днес изглежда безсмислено да строиш къща от тухли, но като дойде вълкът, инвестицията се отплаща.

Казват, че всеки глас е от значение. Но не е съвсем така. Решава мнозинството. От значение е количеството, не качеството. Случайният, неподготвен, неинформиран глас има същатата тежест колкото този, който има зад себе си години подготовка. В такъв случай естествено способностите се оказват нещо ненужно, те не носят никакви преимущества. Изборите се печелят от масите.

А какво искат масите? Винаги едно и също. Някой да поеме отговорността вместо тях. Да им даде ясни и точни инструкции. Да ги избави от бремето на свободата. Чистата демокрация е невъзможна, както и напълно свободният пазар. Пазарът има свойството да поражда монополи, поради което се нуждае от държава, която да го ограничава, но и да се явява гарант на съществуването му. С демокрацията е същото. Хитлер, нека напомня, идва на власт с демократични избори. Той отговаря на потребностите на своите избиратели и, впрочем, се радва на масова подкрепа на управлението си до самия му край.

Демокрацията може да съществува само при наличие на някакъв външен гарант – международна общност, съд, конституция – нещо, което не позволява на хората да си излъчат диктатор според своите потребности. Ето защо тя е арена на постоянни противоречия. Тя е управление от и в интерес на тези, които при първа възможност биха се освободили от нея.

При прочие равни, както знаем още от добрия стар Вебер, системата се стабилизира в някакъв вид. Предпочитанията на масите се люшкат от едната крайност в другата, а средният народен представител е такъв, какъвто е и средният избирател – абсолютно некомпетентен в сферата на управлението. Затова управлението бавно и сигурно отива в ръцете на професионалистите, които обкръжават политиците – бюрократите. Или, да предоставим думата на сър Хъмфри от брилиантната британска политическа сатира “Yes Minister”: “We run a civilized aristocratic government machine tempered by occasional general elections. Since 1832 we’ve been gradually excluding the voter from government. Now, we’ve got them to a point where they just vote once every five years for which bunch of buffoons will try to interfere with our policies.“

Ако политиците все пак успеят да вземат връх, на преден план излизат други трудности: мандатът им е прекалено кратък, за да могат да осъществят накакви реални промени, а избирателите имат свойството да ги заменят твърде често, защото, както още Макиавели е отбелязал, всеки измерва полученото от управляващите със своите желания, а последните винаги са по-големи (защото са неограничени). Демократичното управление обикновено е гарант на статуквото и отсъствието на всякакви значими промени.

“С живота сме в разпра, но ти не разбирай, че мразя живота, напротив, напротив…” Вярно е, че не харесвам демокрацията, но това не значи, че смятам някоя друга форма на управление за по-добра от нея. По отношение да управлението най-добре го е казал Оскар Уайлд: “People sometimes enquire what form of government it is most suitable for an artist to live under. To this question there is only one answer. The form of government that is most suitable to the artist is no government at all.” Творците не са на място при никое управление (и, между другото,  затова са склонни да лакействат пред всяко от тях).

Масата мрази различните, особено ако я превъзхождат с нещо, и с удоволствие би им изпила кръвта. Но за щастие западният модел на демокрацията е непоправимо изкривен от либерализма и такива изконно демократични практики като изгарянето на вещици и публичното линчуване са забранени. Непоследователостта, противоречивостта и неефективността на демокрацията могат да се разглеждат като положителни феномени – те не позволяват достатъчно координирано да се бесят писатели.

Накратко – докато демокрацията все още е гарантирана, няма шанс на власт да дойде някой достатъчно компетентен, за да извърши геноцид. Посредствените си остават такива и в омразата си. Затова, макар че с удоволствие бих нарекъл демокрацията плутокрация, го правя с напълно противоложни чувства на популяризаторите на този термин. Хубаво нещо е плутокрацията, макар и гнусно.

Например човек може спокойно да си седи и да пише срещу нея, без да се опасява, че съответните служби ще потропат на вратата му. Е, най-вероятно защото думи, по-дълги от три срички, ги затрудняват, но и това е нещо.

 

P.S. Едва ли е нужно да подчертавам, че горният текст представлява жлъчна ирония. Така че нека им е честито на избирателите новото монополно управление и ние в идните две години да им построи не 19, ами цели 20 километра магистрали!

Любов и брак

Имам чувството, че има нещо много сериозно сбъркано в съвременната представа за брак. Струва ми се, че тя е пълна еклектика, събирана от различни светове и епохи: бракът трябва да е както интересен, така и траен, да е по любов, но и “докато смъртта ви раздели”. Не е трудно да се открие, че тази съвременна идея е заимствала много от определени художествени произведения, но… все пак е далече от тях. Защото хубавото художествено произведение като цяло не обича нелепостите.

Какво е бракът и защо съществува той? Добрият (или злият?) стар Енгелс ни казва, че основното в него е осигуряването на контрол върху собствеността. Моногамният брак трябва да осигури, че имуществото на бащата ще отиде именно у неговите деца и у никой друг. Може да се спори доколкото това е свързано с борбата на патриархалното право срещу предполагаемо предхождалото го  матриархално, но едно изглежда трудно за отрицаване: семейството, в което жената има един и само един мъж (обратното не е задължително, справка: виж корана) е единствената реална гаранция за това, че именно той е бащата на децата й.

В този си вид бракът изчиства пределно понятието за кръвна връзка, а когато цялото общество се базира на нея, това не е маловажно. Знае се много добре кой в какво отношение е с всеки друг, което е еднакво удобно и надеждно. Бракът гарантира сигурност и предвидимост в отношенията. Заедно с това той носи куп други блага – облегчава разделението на труда, възпитанието на децата, възприемането на опит и т.н. Не е за подценяване и фактът, че бракът създава смисъл в живота на хората, като ги снабдява с партньори, на които те могат да разчитат.

Всичко това, разбира се, е прекрасно, но се отнася към една отминала епоха. Днес кръвната връзка е ерозирала дотам, че почти е изгубила значението си. Самият брак не е неразрушим, разводът е приемлива възможност, а съжителството без формално сключен брак е все по-разпространено. Това е така, защото бракът на практика е изгубил повечето си функции. Остава една основна – юридическата: по отношение на правата и задълженията на партньорите, както и, естествено, имуществото. Но договор може да бъде съставен и без формалното сключване на брак. След като законодателството успее изцяло да влезе в крак със съвремието, което винаги отнема определено време, ще остане една-единствена причина за придържане към брака – носталгията по изгубеното минало.

Но за мнозина хора днес бракът не само, че не е демоде – той трябва да се сключва по любов. Каква идея! Предците ни не биха имали сили дори да се изсмеят, толкова абсурдна би била тази тя за тях, че просто не биха я проумели. Никога в човешката история любовта не е била фактор при сключването на брак. Да започнем оттам, че никой не е питал самите младоженци за тяхното мнение. Бракът е от компетенцията на рода и той се занимава с него. Произходът на бъдещия партньор, уважението, с което се ползват членовете на рода му, са много по-важни от личните му качества. Бракът трябва да осигури стабилна материална база за изхранване на потомството, затова заможният винаги е с предимство пред лекомисления красавец, любимец на жените. А що се касае до личните качества на партьорите – от значение са фактори като сериозност, работливост, честност, морал и т.н. Но привлекателност? Човекът ще полага начало на семейство, не на поема.

Ами Ромео и Жулиета? Примерът, на който всички любовници от последните няколко века подражават? Като, разбира се, изключват да забележат същественото. Същественото за епохата на героите е, че техните семейства никога не биха одобрили съюза им, освен посмъртно, когато всичко е приемливо в името на благоприличието. Но от гледна точка на универсалното, т.е. това, което е съществено за нас, по-важно е, че любовта на двамата е една детска илюзия. С това не искам да кажа нищо лошо за нея, напротив, тя е нещо прекрасно и за окайване са тези, които никога не са се докосвали до подобно изживяване. Но… преди да срещне Жулиета, Ромео със същата страст обича друга. И не е далеч мисълта, че ако би имал възможност да поживее с любимата си, би заобичал трета. Двамата веобще не се познават, в лицето на другия те виждат не самия него, земен човек с всичките му несъвършенства и баналности, а самата любов.

Единствената причина любовта на Ромео и Жулиета да е вечна, е, че тя е циментирана в прегръдката на смъртта. Вечността е нещо студено и никак не подхожда на игривия дух на любовта. В природата на живота е промяната, всичко живо се изменя. Камъните си остават същите, но струва ли да се опитваме да превърнем любовта си в камък? Ницше ясно показва както означава обещанието ни да обичаме завинаги. Такова обещание ние всъщност не можем да дадем, защото чувствата не се подчиняват на нашата воля. Като го даваме, ние всъщност се заричаме да действаме така, сякаш обичаме вечно. Но нашите действия може отдавна да не са свързани с никакви чувства.

Любовта е нещо живо и вкарването й в саркофага на брака трудно може да й се отрази добре. Впрочем, модерният брак – с възможността за развод и с брачния договор – е в състояние да понесе бремето на любовта. Но не трябва да забравяме, че любовта и бракът имам принципно различно предназначение. Семейството осигурява съжителството между хората, отглеждането на децата, финансовата стабилност. А любовта…

Know it's a feeling and it comes from above
But what's the meaning, the meaning of love?

 

Ако нашата епоха превъзхожда в нещо своите предшественици, то е, че за да обича човек днес, не се изисква разрешително.

Мислене без упойка

Сред повечето млади хора е разпространено убеждението, че мисленето е нещо, което трябва да се избягва. По всички други теми разнообразието от гледни точки е огромно, но тази, изглежда, се радва на единодушно признание. Какво би могло да породи това небивало единство? Това, че мисленето коства усилия? Абсурд! Колкото са мързеливите хора, толкова са и работохолиците. Пък и не за всички мисленето е нещо чак толкова трудно. Не, има нещо друго. Струва ми се, че съществува общо разбиране за това каква е природата на процеса на мислене, както и посоката, в която води той. Нещо, което трябва да е много страшно, за да бягат всички от него.

Мисленето – това е нашата способност да разбираме света. А как се прави това? Механинизмът е еднакъв и при малките деца, и при учените. Кой като малък не е разглобявал някой електроуред, за да види какво има вътре? Обратното сглобяване, разбира се, се оказва по-сложна задача, но обикновено никой не мисли за последствията, докато е зает с изследването. Трябва да разберем какво има вътре! Учените не правят нищо принципно различно. Дисекцията и анализът са основни познавателни методи. Не единствените, но най-важните. За да можем да вникнем в това какво представлява нещо, ние трябва да разберем как е устроено. Да го редуцираме до съставните му части.

Ще повторя отново – в сърцевината на мисленето виждам аналитичната способност (и заедно с това отрицание на холистичното разбиране, че цялото е повече от съставните си части). Вселената е един огромен конструктор “лего”, и за да я разберем, трябва само да опишем различните кубчета и начина, по който са сглобени. Като приложим същия подход към живота, осъзнаваме нуждата от дисекция. Обаче, както казва Ницше, ако искаш да направиш дисекция, трябва да убиеш.

Познанието е нещо разрушително, убиващо. Нещо, което ни отнема приятната непосредственост на очевидното и постоянно разпитва. Като комисар насочва настолната лампа право в лицето ни и не спира да настоява с въпросите си. Защо? Какво? Как? И не спира, докато не получи отговори.

Това ли е, което плаши хората толкова? Че от мисленето боли? Но нали винаги се намират хора, способни да надвият болката? А, в края на краищата, има и просто мазохисти. Болката се смята за нещо напълно приемливо, ако с нея идва и едно усъвършенстване. Медецинската операция боли, но прави човека по-здрав. Упражненията са изморителни, но карат хората да се чувстват по-добре. Какъв е проблемът с мисленето?

Това, че мисленето е свързано с неприятно осъзнаване на това кое е истинско и кое фалшиво в нас, е достатъчно очевидно и едва ли би си струвало да губя време в описването му. Но смятам, че нещата стигат по-надълбоко. Аналитичният процес няма край. Той намира слабото място във всичко съществуващо, докато не остане абсолютно нищо. Мефистофел е един мислещ дух.

Никога не съм изпитвал особена симпатия към Платоновия Сократ и абсолютните истини, които той утвърждава. Но Киркегоровият Сократ, великият ироник… това вече е друго нещо. Какво, ако той е бил искрен, когато казва, че не знае нищо? Но другите решават, че това означава, че знае безкрайно много. А какво всъщност може Сократ? Да разрушава аргументите на другите, да ги лиши от увереността, че знаят нещо. Нима с това той се отличава по някакъв начин от останалите софисти?

Но този метод, приложен последователно, не води никъде. По-точно: води някъде, но това някъде е в нищото. Няма сила, способна да устои на съмняващия се, разпитващ интелект. Почти като проклятието на цар Мидас, всичко, до което се допре мислещият, се превръща… в прах. Макар че дори това е неточно описание, прахът все пак е нещо. А след мисленето не остава нищо.

Възможно ли е някой да бъде последователен мислител? Едва ли, защото не би могъл да живее. Да диша, да се храни, да спи. Продължаването на живота е компромис, който се прави с мисленето. Не говоря за съзнателен опит за лишаване от живот, защото той също иска своето оправдание, което мисленето не може да му даде. Но отнемайки оправданията на живота, мисленето върши на практика същото.

Бездната. На края на мисленето се намира тя. Кой мислещ човек не е поглеждал поне за малко в нея? Кой не е извръщал погледа си с ужас? Нищо, всеобхващащо, безмилостно, неумолимо сурово нищо. Какво може да противопостави животът на това? Всичко в него се оказва фалшиво. Един куп от илюзии. Но как може да удържи тези илюзии този, който е прозрял истинския им характер? Животът е условие за мисленето, но мисленето е унищожително за живота.

Ето тук се крие разковничето! Не болезнетостта на мисленето отблъсква хората от него. А съзнанието, че мисленето и животът са несъвместими. Твърдя, че всеки, който се противопоставя на мисленето, съзнателно или не знае накъде води то. Ако хората вярваха в абсолюти, които да ги спасят от разрушителната сила на мисълта, предполагам, че те нямаше да се боят толкова от нея.

От друга страна, вярата в абсолюти е толкова упойваща, че човек може спокойно да плува в нея. Но не и да мисли, защото мисълта ще разруши тази вяра преди всичко друго. А какво може да направи виждащият бездната?

Не виждам възможност човек да направи крачка към нея и да оцелее. Защото, ако отиде там, човек просто не трябва да прави нищо. Би трябвало да го обхване пълно безразличие – към себе си, другите и вселената. И просто би стоял да едно място, не правейки нищо, докато не умре. Ако пък се окаже безсмъртен (например защото има душа), би стоял така вечно.

А какво остава на хората, които вече са видели бездната, но не са намерили сили да скочят в нея? Пътят назад е затворен. Единственото, което е възможно, е търсенето на удоволствие. На първо място то идва от чувството за превъзходство, което познанието дава. Човек може да види целия фалш у другите, но те не могат да видят неговия собствен. Колко забавно! В подобни забави минава цялото съществуване на ироника.

Човек може да си играе както поиска с другите хора, защото той разбира как са устроени, а те него – не. Може да прави всичко, което поиска, защото знае, че няма никакви правила и закони, което да го спират. Може да изпита всяко възможно удоволствие… ако успее да се защити от съзнанието, колко празно е то. Да, защото дори и да е неуязвим за другите, той е в състояние сам да види признотата си. Не околните са заплаха за него, а самият той. И не е сигурно докога може да намери сили да понася самия себе си.

Дон Жуан, Печорин, Дориан Грей – това са героите на мисленето. Видели бездната, опитали се да избягат в бурята на чувствата. Но могат ли те да чувстват наистина? Или само да играят пред другите? Няма да разберем никога, отговорите те отнасят в гроба. А нито един от тях не оцелява… Съдбата на дон Жуан е за завиждане, той поне се среща с една демонична сила, поне има враг, нещо, на което може да се противопостави или което да приеме. Но ако не дойде никаква каменна статуя? Тогава човек е принуден за заеме мястото й сам, сам да се вземе за ръка и да се отведе в ада. Но има ли ад за мислещия човек? Различен от ежедневието му? Може би само безсмъртието, ако и то не носи никакви отговори.

Излиза, че са прави тези, които бягат от мисленето. Нима има разумна причина човек сам да се обрича на бездната? От това, което знае нашата епоха, животът не е възникнал по някаква разумна причина. Просто случайност, която се опитва да се възпроизвежда. Съзнанието за това, което предствлява, й пречи. Трябва ли да се учудваме тогава, че хорота бягат от това съзнание?

Защо ни е необходимо да познаваме наистина себе си и света? Това вече е истинският проблем.

Диалог между шизоиден и депресивен тип

– Здравей! Дойдох, защото исках да поговорим.

– Да поговорим? Хм. Е, сядай, щом си дошъл. Но трябва да те предупредя, че аз много държа на точния изказ. Когато човек реши да говори за нещо, важно е да знае как и за какво говори.

– Може би… Но аз си мисля, че е важно доброто желание…

– Ето, започна се! И какво ще рече това “добро желание?” Кой преценява дали е добро? И с какво мотивите за едно действие определят какви са последствията му? Ти се чудесен пример – с цялата си добронамереност нямаш никаква идея за какво говориш!

– Извинявай, не исках да те засегна.

– Не се извинявай! Методът ти може и да е грешен, но си е твой. Щом си го избрал, стой зад него.

– Не искам да се караме.

– Когато хората говорят, това е неизбежно. Всеки има своята истина и я брани с всичките си сили.

– Може би това идва от неразбирането, за което говореше преди малко. Но аз вярвам, че ако хората действително се отворят един към друг, отнасят се по човешки, то те ще разберат, че истината за единия е истина и за другия.

– По човешки значи? Колко забавно! Да започнем оттук. Явно ти смяташ, че това означава човек да приеме интересите на другия за едва ли не по-важни от своите, да отстъпва от своите позиции в името на някакъв абстрактен идеал на общочовешкото братство! Е, нека ти кажа нещо. Милосърдието не е монопол на човешкия род. Среща се при всички стадни животни и е следствие от инстинкта за самосъхраниние на вид, лишен от остри зъби и нокти. Способността да измъчваш себеподобните си, не защото те заплашват с нещо, а просто за удоволствие – ето това вече е характерно изключително за хората. Ето това би следвало на наричаме “човещина”!

– Ти се подиграваш.

– А защо не? И едната теза, и другата могат да бъдат агрументирани.

– Но когато видиш човек да страда, ти забравяш за всички аргументи и се хвърляш да му помогнеш.

– Нима?

– Признай, и ти го чувстваш. В това няма нищо срамно.

– Ооо, интересно. Сега ми остава или да се съглася с теб, или да се призная за изверг. Винаги съм се възхищавал на начина, по който вие, моралните, нападате хората. Комбинирате агресията си с поглед отвисоко. Горкият човек, не е успял да достигне висотата на вашето съвършенство…

– Съжалявам, ако съм те накарал да се чувстваш така. Сбърках.

– … и атаката продължава с демонстративно самообвинение, което трябва да прехвърли чувството за вина у противника. Красота!

– Трябва ли да си толкова жесток?

– Не. Обаче мога. Точно това не успявате да разберете. Виждаш ли, целият ви мироглед е основан на един набор от универсални ценности, който се нуждае от бог като гарант. Но в нашия век вече никой не вярва в бог, а оттам полита и цялата ви система.

– Щом толкова обичаш точните неща, огромното мнозинство хора по света се определя като вярващи.

– Хората са овце! Говорех за образованите хора в развите страни. Само те имат значение.

– Всички хора имат значение.

– Ако така ти харесва… Но погледни разумно – няма никаква причина да вярваме в съществуването на бог. Някога той е бил изпозван като обяснение за странни и непонятни неща, като гръмотевиците например. Днес обаче, след като сме в състояние да разберем как функционират нещата, нямаме нужда от приказки.

– Говориш за света, все едно е направен от машини. Но той е жив, диша. Всичко живо усеща връзката… Бог – това е любовта, не някакво обяснение за това как работят нещата.

– Любовта значи? Ха, призна си! Бог е измислен от хората като теб, тези, които не могат да понесат света такъв, какъвто е. Юпитер се върти около слънцето и ще продължава да се върти, независимо има ли човечество или то загине от ядрена война. Вселената е безжизнена и за нея е все едно какво става с човека. Неприятно е, признавам. Но такива като теб идват и казват: аз искам някой да е загрижен за мен, следователно той съществува. Страхотен аргумент, няма спор. Вие, вярващите, сте едни изплашени деца, които искат някой да се погрижи за тях. Но вселената не ви е майка.

– Толкова ли си убеден, че няма бог? Нима можеш да го докажеш?

– Не мога, тук си прав. Както не мога да докажа, че няма еднорози. Всъщност, едва ли мога да докажа, че не съществува каквото и да било! Може би някъде там, на другия край на галактиката ни, има две успоредни линии, които се пресичат. Да, човешкото познание е несигурно. Обаче… Единственият сериозен агрумент в полза на бог е вашият страх да се окажете сами. Още Кант разнищва аргументите в полза на бога, приведени от Декарт, а що се касае до неговия собствен…

– Няма нужда да задълбаваме в софизми, благодаря ти. Но позволи ми да те попитам нещо – защо толкова упорстваш да докажеш, че няма бог? Не е ли защото използваш отсъствието на бога като аргумент, че всеки е сам за себе си?

– И какво, сега се опитваш да ми докажеш, че човекът не е сам? Огледай се наоколо! За борба със затлъстяването в развитите страни се отделят толкова средства, колкото биха могли да спасят милиони в третия свят, ако някой се интересуваше. Но няма прича човек да е засегнат от това, което става с околните му.

– Не съдиш ли твърде строго хората от Запада? Най-вероятно те биха помогнали на страдащите, ако знаеха за тях. Вероятно, улисани в своите собствени грижи, те забравят да се огледат около себе си, но…

– Но в момента, в който разберат, всички вкупом ще се отправят на хуманитарни мисии! Ахам.

– Едва ли ще отречеш, че хората си помагат повече, отколкото преди сто години.

– Абсолютно. Като изключим две световни войни, Холокоста,  Хирошима, културната революция в Китай, Пол Пот, Руанда и няколкостотин малки войнички и революцийки – дреболии! – хората са станали изключително загрижени един за друг.

– Доставя ти удоволствие да си циничен.

– Не съм ли прав?

– Прав си, разбира се. Но освен споменатите от теб неща съществува ООН, съществува Червеният кръст, съществуват хуманитарни огранизации и безпрецедентни случаи на помощ от едни групи хора за други, без това да носи каквито и да било облаги.

– Доказателство, че твоето състояние е заразително.

– Говориш така, сякаш смяташ съчувствието за болест.

– А не е ли? Огледай се! Имаш ли представа колко страдание има наавсякъде? Ако се опиташ да усетиш болката на един-единствен човек, тя би те заляла и никога няма да можеш да продължиш напред. Само един човек. А хората са милиарди!

– Значи все пак чувстваш болката на хората?

– Не, не и не! Знам за нея. Виждам я. Констатирам наличието й, изчислявам количеството й. Но не я чувствам. Казах ти, това е абсурд!

– Знаех си, че си добър човек.

– Не се опитвай да ме подкупиш! Човек хвали другия само товава, когато иска да получи нещо от него.

– Не се безпокой, не искам да взема нищо. Искам да ти помогна да се правиш със страха си.

– Ааа, така ли било! Виж го ти! Колко благородно! Обаче знай, че аз не съм сляп. Говориш ми за помощ и приятелство, но от думите ти подрънква звукът на верига.

– Каква верига? Аз не искам нищо от теб!

– Не искаш ли? Искаш и още как! Искаш да приема предлаганата от теб помощ! Така ти ще докажеш превъзходството си над мен, а аз ще стана зависим от теб. На всичко отгоре ще трябва да ти бъда и благодарен! Хубаво си го измислил.

– Не ми е минавало през ума…

– Естествено, че не е! Ти явно не си от мислещите. Но аз току-що ти разкрих механизма, който ръководи поведението ти. Знаеш ли, малко повече съзнание не вреди отвреме-навреме.

– Ти твърдиш, че всяко предложение за помощ е опит за подченение?

– А не е ли? Този, който дава, доказва превъзходството си над този, който приема даровете.

– Нямам желание да доказвам никакво превъзходство, само искам да не чувстваш тази болка.

– Какво те засяга теб моята болка? Знаеш ли какво – ще ти кажа! Занимаваш се с нея, защото те е страх да погледнеш навътре в себе си.

– В мен няма нищо интересно. Ти обаче…

– Не драги, има. Просто не искаш да го откриеш. И си търсиш зависимост, в която да се скриеш от себе си.

– Добре. Така да е. Бягам от себе си. Но от какво бягаш ти? Защо искаш да се изолираш от всички хора?

– Хората са изолирани. Така е. Човек бива изхвърлен в един свят, без да го питат дали иска. Бори се с него колкото може. И умира така, както е живял – сам.

– Не е така! Човек не би могъл да оцелее, ако беше сам. Помисли за майката – как тя се грижи за своето дете…

-… подчинена на своя инстинкт. Е, да, храни го, грижи се за него. Как иначе, нали без това то би умряло. А тя не го е създала, за да умира, създала го е, за да намира оправдание на своето съществуване, да властва, да господства над него, да го натовари с всичките се несбъднати стремежи и мечти!

– Толкова си строг спрямо майката…

– Грижата на майката за детето е рационално опрадвана. Но тя е грижа за един ценен обект. Майката за нищо на света не иска да допусне детето й да стане субект, да живее като човек. Не, то й е нужно като предмет.

– Тя иска да го предпази от трудностите, защото го обича.

– Наричай го както си искаш. За мен това е жажда за власт.

– Нека да е това. Но майката осигурява на детето си щастие, което не може да бъде сравнено с нищо.

– Направо се разплаках. Щастието на бройлер, израстнал в инкубатора.

– Звучиш, сякаш смяташ, че майката, която се грижи за детето си, върши престъпление, докато ако го изостави, извършва едва ли не геройство.

– Поне го готви за реалния живот. Ако оцелее, значи е било достойно за това.

– Добре, нека любовта на майката да ограничава детето. Но какво ще кажеш за най-прекрасната любов: тази между мъжа и жената?

– Колко идеалистично! Ами ще кажа същото – инстинкти и нищо повече.

– Инстинкти?! Нежността между хората е инстинкт?

– О, за нежността не знам. Но връзките между мъжете и жените са породени от един друг зов, зова на гените. Те казват, че видът трябва да се продължи, и тялото се подчинява.

– Не можеш да свеждаш чудото на любовта до груба физическа връзка!

– О, мога. Даже бих казал, че това общо взето изчерпва цялата картина. Тялото усеща този зов, поддава му се, и край – задачата е изпълнена.

– Ако това беше вярно, хората нямаше да живеят заедно, щяха само да се сношават периодично като някои животни. Но съществуването на семейства доказва…

– Семейството е важна социална единица. Без него трудно може да се наследява имуществото, затова и е създадено. Почети малко Енгелс по темата. Но, като изключим несъмнената полезност на семейството по отношение регулиране икономическите, социалните, а и сексуалните отношения, то няма нищо общо с никакви чувства. Опитът да се свърже семейството с чувствата е плод на нашата епоха – епохата, в която семейството умира.

– Сексуалните отношения може и да са свързани с това, за което говориш. Но аз имам предвид друго: обикновената човешка нежност, докосването до света на другия.

– Не разбирам за какво говориш.

– Говоря за осова особено състояние, в което границата между Аз и Ти се изличава, в което човек е едно с ближния си…

– Когато единият е станал роб на другия!

– Защо пък роб?

– За да си едно с другия, ти трябва да си като него. Да се откажеш от себе си! Не ли робство това?

– Е, нека да е така. Мен обаче не ме плаши подчиненото състояние. Хората не са създадени, за да живеят сами – и ако някой трябва да се откаже от себе си за тази цел – така да бъде!

– Опитваш се да прикриеш страха си от това да опознаеш себе си.

– Е, не ни ли обединява това – и ти се страхуваш да опознаеш мен.

– Но човек трябва да бъде себе си! Трябва!

– Бъди. Но ако си прав, че всеки има своя истина, трябва да приемеш, че може не всеки да иска да бъде себе си.

– Но… Това е отвратително! Копираш собствените ми аргументи срещу мен!

– Ти не искаш да помръднеш от мястото, където си, аз не искам да бъда сам – какво остава, освен да дойда при тебе?

– Ако остана тук, ще призная, че си прав. Но ако избягам, пак ще ти се подчиня…

– Значи между хората има връзка, независимо, какво искат те.

– О, да. Но в повечето случаи тази връзка е острието на една сабя.

За срещите с човешки същества, или за другостта

Човешкото същество е едно от най-рядко срещаните неща във вселената. Ежедневието постоянно ни заобикаля с биологични и социални единици, но за колцина от тях можем да кажем, че заслужават името човек? Необичайността на срещата с хора не само допринася за уникалността на изживяването, но е и извор на потенциални проблеми. Тъй като имах невероятния късмет да се срещна с няколко човешки същества в рамките на няколко дни, бих искал да споделя наблюденията си относно какво можем да очакваме от един човек и какво не.

Определено е от полза, ако срещата е спонтанна и непланирана. И то не само защото важи старата максима, че очакването е първата крачка по пътя към разочарованието.  Планираната среща може лесно да се проиграе предварително в собственото съзнание. С това тя не губи диалогичния си характер. Просто се променят участниците в нея. Човек говори със себе си – реалността с възможностите, съвестта с желанията и т.н. Това далеч не е безполезен разговор, подобен диалог се явява основата на човешкото съществуване. Но като превръщаме другия в огледало на себе си, преставаме да виждаме него.

Предварително премислената (и изживяна) среща не е среща в чистия смисъл на думата. В нея ние идваме, носейки със себе си всичко, което е необходимо. Другият е опорна точка, за която можем да закачим многобройните предварително подготвени неща. Той трябва само да не ни подведе. Да не се движи.

Идеализацията е чест спътник на такова общуване. Ние с готовност хвърляме върху другия всичките си мечти, стремежи, очаквания. Ние правим от другия бог. И това не е случайно – в неговата божественост трябва да се отрази нашата собствена. Нима човек може да има по-голямо желание от това да се види съвършен? Ние не можем сами да утвърждаваме своето съвършенство – всяка наша силна страна води със себе си съответната слабост. На могъществото му липсва деликатност, бързината няма как да се съчетае със стабилност и устойчивост, сладостта – със соленото. Ако имаме до себе си друг човек обаче, ние получаваме необходимото пространство за изява на всички крайности.

Едната страна се отразява в другата, твърдостта – в мекотата, бялото – в черното. Чрез съществуването си една срещу друга – в своето противопоставяне – противоположностите добиват едновременно характер на единство и стават съвършени. Черното има нужда от бялото, за да блесне в цялата си пълнота, не по-малко, отколкото бялото се нуждае от черното.

За да се проявим в своето съвършенство, ние имаме нужда от своята противоположност (допълнение?), съществуваща в изцяло същия регистър. Същите проблеми, същите идеи, но в радикално различна интерпретация. Как да представим това метафорично? И двамата души отговарят на един и същи въпрос. Според единия отговорът е + 10523, според другия: – 10523. Отговорът е един и същ (в абсолют), знакът е различен. Същата безкрайно малка и безкрайно голяма разлика дели черното от бялото, любовта от омразата, доброто от злото. Те са толкова близки, колкото само противоположностите могат да бъдат.

Но идеята, че другият е нашата противоположност  (другата част от нашето единство), е силно проблематична. Може ли хората да са наистина толкова сходни? Не, разбира се. Тази идея носим в срещата със себе си. Като я проектираме върху другия, ние виждаме себе си (е, по-точно анти-себе си) в него. Илюзията, обаче, е твърде крехка. Тя може да се запази само докато другият стои неподвижно, докато си остане онази точка, върху която сме закачили представите си. Достатъчно е само да се раздвижи, т.е. – да покаже своята другост, и с илюзията е свършено. На нейно място идва разочарованието, чувството, че сме излъгани. И ние сме. Но, разбира се, безсмислено е да виним другия за това. Излъгали сме сами себе си и сме се опитали да наложим лъжата върху някой друг. Да го обвиняваме за това, че е разкрил пред нас истината, е най-малкото нечестно.

Много е тежко да приемем, че съвършенството е недостижимо. Всъщност това е толкова трудно за понасяне, че няма и да се опитвам. Това, което искам да покажа тук е, че трябва да признаем, когато още не сме стигнали до него. Това, че доколкото е известно никой досега да е успял, не е никаква причина да се отказваме. Но е достатъчна причина да не прекаляваме със своите очаквания към другите. Доколкото искаме да общуваме с тях, трябва да приемем тяхната другост.

Какво обаче ще рече това? Какво е другостта на другия? Определено не несъгласие с нас и най-малкото нашата противоположност. Както вече посочихме, това е нещото, за което най-силно копнеем. Другостта не се изразява в това другият да има различни отговори на въпросите, които ни вълнуват. Другостта е в това другият да има различни въпроси.

Не борба, не противопоставяне, а просто разминаване. Хората обичат да имат съюзници. Трудно го признават, но са не по-малко привързани към своите врагове. Но третите, неутралните… Нима има нещо по-възмутително от тях? Те не са на наша страна. Не се ни и противопоставят. Те просто ни подминават! Врагът, както и приятелят, подхранват сладката илюзия, че ние и нашите проблеми сме центърът на вселената. Но третите, неутралните, са живото опровержение на това. Те са оскърбление на нашата гордост и именно тях желаем преди всичко да унищожим.

Кого ненавиждат преди всичко фанатичните християнски фундаменталисти? Мюсюлманите? Грешка. Омразата към тях е примесена с невероятно уважение и чувство за едва ли не братство. В това чувство е скрито разбирането, че макар името на боговете им да е различно и те с готовност биха взаимно отрязали главите си, отношението им към света е едно и също. Но невярващите, невярващите! Те просто не се занимават с въпроса за това кой е истинският бог. Тях въобще не ги интересува съществуването на бога! Това не може да се прости.

Затова и другият е най-преследваното същество във вселената. С готовност отбелязваме общите моменти, с ентусиазъм се захващаме с различията, но какво да правим с другостта?

Колкото и да ни е неприятна, тя е жизненоважна. Защото другостта е единственото универсално и фундаментално качество, определящо човешкия род. Вземете която и да било друга черта. Едни хора ще я имат, други – не. За едни тя ще е центърът на света, за други – забравената му периферия. Затова е всеки опит за дефиниция на човешкия род се проваля. Едни хора попадат в едната графа, други – във втората, е трети изобщо не попадат! Може да определим другостта като способността на въпроса да отговорим с друг въпрос. Вместо “да” и “не” да кажем: “а защо не трето?” Различие не по отношение на несъгласието (което, собствено, е приемане – поне на поставения проблем), а по отношение на нещо ново, досега никому неизвестно. Човек може винаги да е друг и различен – при това по начин, който не може да бъде описан в старите категории.

Да бъде винаги различен и да се променя – това е определящата характеристика за човека. Твърде призрачна дефиниция, ограничаваща се да посочи това, че изчерпателността е невъзможна. Всяка друга дефиниция на човека обаче му отрича основното качество – другостта. Да се опитаме да заковем човека с карфица значи да го дехуманизираме.

Остана само да споменем няколко качества, които изглеждат основни за човешкото съществуване:

рефлексията изглежда най-важното от тях. За да можем да поставяме своите въпроси, а не просто да избираме от посочените ни отговори, трябва да познаваме себе си, а чрез нас – и света. Само така можем да разберем дали въпросите, поставени пред нас, са нашите въпроси. Разбира се, ако ги подминем и дръзнем да отговорим на други, рискуваме да бъдем изгорени на клада от тълпата. Съзнателните хора са първата жертва при всички обществени промени. Просто за информация.

отговорността е вторият компонент, без който запазването на другостта е невъзможно. Едно е човек да знае коя е посоката, е съвсем друго – наистина да тръгне в нея, особено съзнавайки и цената. Пътят в никой случай не е лек и не е за всеки.

– самата идея за път е безполезна без убедеността в развитието и волята то да бъде отстоявано на всяка цена. Няма да крия, че идеята за прогресиране и стремеж нагоре не може да бъде обоснована обективно и е културно и времево обусловена. Не мога да кажа, че тя е универсална характеристика на човешкото съществуване, просто е част от моята собствена представа за това какво е човекът.

За да опишем това накратко – първото е едно знам, второто – искам, а третото – едно крайно субективно трябва.

В заключение ще отбележа само едно. Ако определяща характеристика да човека е другостта, и ние сме уникални, то шанс на намерим своята противоположност, допълваща ни до единство, няма. Съвършенството ни е безвъзвратно отнето. Нима това е цената на свободата?

Пет стъпки към съвършенството

Почти се бях убедил, че нито едно съвременно художествено произведение не може да ме докосне, а камо ли да ме разтърси. Разбира се, това до голяма степен се дължи на общата мода – всичко е толкова захаросано, че става блудкаво. И радостите, и страданията изглеждат толкова банални… колкото всъщност са. Но ето че се появи “Черният лебед”. Не е за вярване! Възможно ли е толкова хубав филм да бъде отличен с толкова награди? Е, явно може. Взимам си обратно думите за упадъка на културата. Просто хубавите неща са редки – и добре, че е така, иначе щяхме да изгубим вкуса си към тях.

Мога ли да не харесам произведение с музиката на Чайковски? Не знам, още не ми се е случвало. Вярно, изпълнението ми се стори зализано, докато в главата ми звучи стакато, но тази музика… Замечтано-болезнено, така бих охарактеризирал цялото творчество на Чайковски. Русия, ХІХ век. Най-прекрасните индивидуални стремежи, затворени в най-кошмарната среда. Един копнеж по нещо напълно недостижимо… А колко надежда, колко мечти, колко красота е заключена зад каменните стени! Всичко това мечтае да лети, но е заключено зад решетки.

Нека обаче за момент оставим Чайковски и се обърнем към темата на филма. Добрият стар стремеж към съвършенство и докъде може да доведе той. Филмът демонстрира учудващо дълбоко и пълно разбиране. Струва ми се, че нищо не е пропуснато. Освен въпросът защо. Но и това не е случайно. Кой и кога се е питал защо се стремим към съвършенство? Това е един от онези фундаментални въпроси, които не приемат никакво обоснование. Има ли обективна причина да изберем съвършенството? Едва ли, както няма такава и самият живот. Волята за съвършенство се приема за даденост – у тези, които я имат. Щом човек веднъж е позволил на мисълта да влезе в съзнанието му, тя го обсебва напълно. Има ли нещо друго, което да си струва? Има ли нещо, което може да замени стремежа към съвършенство? Не, не, три пъти не! Щом човек е тръгнал по този път, съвършенството е станало неделимо от живота. Да се откажеш от него е все едно да умреш.

На този фон ми изглеждат смешни всякакви призиви да се откажем от цивилизацията, прогреса и да живеем в хармония с природата. Такава идея може да хрумне само на някой, който никога истински не е желал нещо. Който не се е оставял да бъде обръгнат изцяло от никакъв стремеж. Който никога не е живял. Непонятно ми е как такъв човек може да се бои за живота си.

Пътят към съвършенството обаче не е лек. Нито безопасен. И най-вече съвсем не безплатен. Успехът е жесток бог и иска постоянно да бъде хранен с жертви. Апетитът му е като пламък – колкото повече бъде подхранван, толкова повече нараства. И така, какви изпитания трябва да понесе поклонникът по пътя към мечтаната си цел?

 

Конкуренцията

 

В нашия свят го приемаме почти за даденост. Хората се съревновават. В това е смисълът на играта. И за да има победители, трябва да има загубили. И колкото повече са провалилите се, толкова по-голям е успехът на победителя. Първенецът на класа едва ли заслужава повече от грамота. Но националният всява респект у всички. А световният… не го ли смятат за бог? Разбира се, никой не е напълно съвършен, но да кажат “никой смъртен не е по-добър от него (нея)”… Това е най-голямата близост със съвършенството, достъпна на хората. Не просто по-добре от другите. Най-добре.

В едно такова съревнование не се дават награди за “достигнал до 13-ти кръг”. Човек или успява, или не. Ако спре някъде по пътя, няма значение колко далеч е стигнал. Не е било достатъчно далеч. А на върха има само едно място. Там е ужасно студено, брулят ледени ветрове. И няма никой.

Другите не са съюзници и приятели, споделящи общата цел. Всеки един от тях е заплаха. Ако някой постига успехи, това не е причина да се радваме на достиженията му и да им се любуваме. Защото тези достижения стават нещо, което ние трябва да надскочим и превъзмогнем. Колкото повече може другият, толкова повече се иска от нас. Да, в крайна сметка така ни се прави услуга. Имаме мотив да бъдем още по-добри. Но толкова повече стават усилията, толкова по-близък провалът… Може ли човек да побеждава винаги и колко струва това?

Едва ли е нужно да се посочва, че доверието не е сред нещата, препоръчителни в тази ситуация. Всеки човек може да ни отклони от пътя. Това може да е, защото иска да заеме мястото ни. Може да е, защото преследва други, себични цели. А може да е, защото ни обича и жали. Но колко жестока е тази жалост!

Ако човек иска да върви нагоре, трябва да е сам.

 

Контролът

 

Тежкият път изисква издръжливост, воля и търпение. Когато човек си има Цел, всичко друго минава на втора линия. Умора? Болка? Лишаване от удоволствия? Всички жертви трябва да бъдат понесени, ако е необходимо.

Историята е доказала неведнъж, че никой не е в състояние да причини на човека това, което човекът сам може да си направи по своя собствена воля. Чуждият човек може да принуждава – с камшик, със заплахи, с обещания, ако трябва. Но всичко това се плъзга по повърхността. Ударите могат да убият или да предизвикат механично подчинение. Но те никога няма да постигнат същата ефективност като собствената воля. Защо в днешния свят робството е премахнато? От милост? Не, просто то е пределно неефективно. Наемният работник се труди в пъти по-усърдно от роба. Американските и съветските работници влагат повече усилия в работата си от концлагеристите в Германия. И ето ви победа на свободата… чрез повече танкове.

Днес водещите икономисти стигат до идеята, че служителите, които реализират собствените си творчески способности, вместо просто да работят за заплата, носят в пъти по-голяма печалба на фирмата. Все същата идея. Човек е способен да извлича от себе си това, което другите не могат.

Отново пример от военната история. Танковете, оставени без гориво е резервни части, просто спират. Но хората… без храна, без дрехи, без помощ. Те са способни да вършат чудеса, да стигат там, където никой не е достигал, да оцеляват там, където смъртта им е била предречена със сигурност. Защото те единствени са господари на своята природа.

Ако поиска, човекът може да направи почти всичко със себе си. На съответната цена, разбира се.

 

Освобождаването

 

Но ограничаването и волята не е всичко. Има още нещо, което е много по-сложно. Почти всеки може да сложи юзда и да стиска… но колцина могат да си позволят да бъдат наистина свободни? Хората са рожби на обществото и културата. Това са системи, предназначени преди всичко за дресиране на животното от човека, за неговото ограничаване. Твърде много от тях човек поеме у себе си – като убеждения и ценности. Но всичко това е рамка, която, при все безкрайната си полезност, блокира някои важни човешки страни.

Машината може да решава задачи. Да изчислява. Да определя кое е правилно и кое – не. Да контролира. Но на творчество и спонтанност тя не е способна. Машината не може да преживява. За нея е недостъпен един цял свят. Често тя изпада в безизходица. А изход може да има… просто той е от другия край на завесата. Същите онези доводи на сърцето на Паскал, които разумът му не познава. Субективното преживяване може да премине през ограниченията на обективно разумното.

Обаче… Ще е наивно да се заблуждаваме за природата на онова, което е държано в клетката на ценностите. То не е нещо меко и пухкаво. То е звяр. Мнозина си мислят, че когато напълно освободят човека от веригите, той ще започне да пее и танцува. Прави са само частично. Той ще пее и танцува, сграбчил кървавото сърце на своя съсед в ръка.

Звярът е способен на ужасни неща, както е и необходим и прекрасните. Просто понятията за прекрасно и ужасно са плод на културата – а звярът няма нищо общо с тях по своята природа. Той е просто такъв, какъвто е – буен, спонтанен, волен… и желаещ.

Ние имаме нужда от своята по-примитивна и свободна страна, ако искаме да достигнем съвършенството. Но за да я освободим се иска много повече смелост, отколкото ни е трябвало, за да я сдържаме.

 

Лудостта

 

Ако чрез освобождаването застрашавахме само социалните норми, всичко би било твърде лесно. В крайна сметка целият съзнателен живот на човека се състои от усъвършенстване на изкуството за заблуждаване на другите. Да изглеждаш не такъв, какъвто си, не е нищо ново и не би трябвало да е особено предизвикателство. Но опасността се крие другаде.

Освобождавайки се, човек нарушава и своя морал, своите ценности – не само обществените. Всички ние имаме съвест и на нея едва ли й харесва това, което се крие в подсъзнанието ни. Ако й харесваше, вероятно нямаше да я има. Със съзнателното решение да дадем воля на потисканото досега, ние си причиняваме огромна болка и страдание. Същото това съзнание ни убеждава, че жертвата е необходима, но от това болката не изчезва.  Съществува реалната опасност частта с нормите и тази с поривите да си кажат “сбогом” и всяка да поеме по своя път, разкъсвайки това, което наричаме личност. В крайна сметка ролята на психичните защити е именно да пазят Аз-а от разпад, без тях идва ли ще му е лесно.

А сега нека добавим няколко нюанса към тази ситуация. Нашият човек е а) под огромно напрежение, защото полага колосални усилия за своята идея и б) изолиран от хората, защото вижда в тях заплаха. Накъде ни води това?

И по-нормалните хора знаят, че това, което наричаме реалност, е всичко на всичко модус на нашето съзнание. Дали съществува нещо зад него не можем да знаем. Контактът с някакви външни дразнители, както и системата ни от ценности, създават у нас приятната илюзия, че реалността е нещо вечно и неизменно. Колко удобно!

Нашият човек, разкъсван от вътрешни противоречия, трудно би могъл да сподели тази вяра. Светът играе и се променя заедно с него. И без ясно дефинирана точка, към която да се закачи, той е изправен пред опасността да загуби връзката с всичко. Да, това е лудост!

 

Смъртта

 

Но, нека бъдем оптимисти и предположим, че всички тези трудности са неспособни да спрат героя от достигане на неговия триумф. След дълги и тежки сражения целта е достигната. Върхът, от който се вижда целия свят! Сразените противници са вперили поглед – вече не с омраза, а с преклонение, както всички хора на земята. О, миг прекрасен, спри!

А сега накъде? Всеки път, започващ от върха, води надолу. Коварният принц Сидхарта много добре е знаел това, като е учел хората да не търсят никакви върхове. Може ли човек да се задържи? Едва ли. Издигането на върха е движение, полет. Човек не може да замръзне там. Може само да падне. Няма вечност.

Освен ако… Освен ако не реши да си поиграе със самата същност на съществуването. Всичко тече – това е принципът на битието, на живота. Само небитието е вечно и неизменно. Сидхарта и това е разбирал, учейки хората как да постигнат това постоянство чрез отричането от всичко, присъщо на живота, чрез изоставянето на желанието.

Но древните гърци са ни завещали друга идея. Ахил, героят, загинал на бойното поле в разцвета на силите си, на върха на славата. Този, който, след като е постигнал безсмъртна слава, умира, за да живее легендата за него в паметта на поколенията!

Човекът, който е постигнал целта си, трябва да умре. Нещо повече – това е единствената достойна смърт. Ако в света имаше справедливост, хората щяха да са безсмъртни и да заслужават правото си да умрат – само по този начин.

И страшно, и отблъскващо, биха казали мнозина. Но ще повторя – само тези, които са живели, имат правото и задължението да умрат.