Нечистата съвест на българите

Феноменът чалга заема твърде специфично място в българския културен живот. От една страна, разпространението му е толкова широко, че спокойно може да бъде обявен за стандарт. От друга обаче, чалгата има малко апокфен характер – никой уважаващ себе си човек, камо ли институция, няма да признае официално, че харесва или дори толерира тази страна на българската култура. Защо така, граждани? Откъде тази шизофрения? За да разберем това, трябва да си обясним какво е и какво не е чалгата.

Това, което тя не е, е безкрайно неморална и повърхностна. Поне не повече (и не по-малко) от западната поп музика. Консуматорската етика, която проповядва, че парите са най-висшата ценност, а този, който ги има, е символ на успех, не е измислена у нас. Преклонението пред силата, бързите коли, физическата привлекателност – всичко това идва от щатите, които от доста време са авангардът на масовата култура. А ние просто адаптираме. Ценностната система, според която жените не са повече от обект на консумация (и, по гадно от всичко, са готови сами да изживяват себе си по този начин) е, доколкото можем да вярваме на Морган и Енгелс, древна като самата моногамия, а за съвременното й въплъщение е достатъчно да погледнем която и да е реклама, таргетирана изключително за жени.

Упрекът за прекалената елементарност на чалгата никога не ми е звучал убедително. Защото ако е последователен, той трябва да бъде насочен срещу цялата масова култура. Но твърдят ли противниците на чалгата, че трябва да се слуша само Шостакович и Шьонберг? Че единствената истинска музика е само елитарната, и с определен компромис – традиционната народна? Не, разбира се. Ако музиката е западна, тя е приемлива. Всеки има разлибни вкусове, но те не се осъждат. Някой слушат, алтернативен рок, други – метъл, трети – просто поп, но това е всичко друго, но не и морален въпрос.

А собствено, ако популярният летен хит, започващ с ‘Can you blow my whistle, baby?’, се пееше на български, по какво точно шеше да се отличава от чалгата? По дълбочината на засегнатата тема? По емоционалния заряд? По богатството на изказа? Не, това, което дразни в чалгата, е нещо друго.

Какво е то, осъзнах, когато веднъж слушах народна музика. Мотивите в нея веднага събудиха асоциациите – чалга – о, ужас! А защо, всъщност? Какво им е на мотивите, които чалгата така обича? Най-типични, най-български фолклорни мотиви. Които са всичко, но не и западни. Ето го разковничето! Макар да е модерна, макар да носи западни идеи, макар да е професионална (добре известно е, че поради изобилието от ресурси чалгата отдавна привича най-добрите музикани специалисти – технически специалисти, разбира се – тези, които режисират звука и правят клиповете, в съвременния свят изпълнителят е последен по важност), чалгата носи ориенталски привкус.

Това е тайната, която българите се опитват да прикрият. Членуваме в ЕС и НАТО, наричаме се Швейцария на Балканите, Белгия е наш образец за подражание. По всичко се стремим да се покажем едно със Западна Европа. Но истината е, че имаме много повече общо с така недолюбваната Турция. Не просто сме били една и съща държава векове наред, културата ни е споделена. Едни и същи теми вълнуват душите от двете страни на границата. Това, между другото, е една от причините за невероятния успех на турските сериали – те говорят именно на езика, който вълнува повечето хора.

Откакто съществува българска държава, образователната й система неотклонно обучава поколенията, че турците са зли, жестоки поробители, изконни врагове на българщината. Че българите са европейци, едва ли не първите европейци, носители на европейската култура и цивилизация. И тук, като глас от презподнята, се появява чалгата. Тя няма време да мисли за официалната идеология – тя е комерсиална, задачата й е да се продава. За да се продава, трябва да говори на езика на хората. На истинския им език, не този от училище. И – каква изненада – той се оказва ориенталски. Нещата, които този език казва, са модерни, т.е. – западни. Това важи за целия свят – идеологията на консуматорството засега няма алтернатива. В Индонезия и Сомалия, в Колумбия и Тунис хората искат едно – да бъдат по-богати, да консумират повече, предполагайки, че това ще ги направи по-щастливи. Може дори да се каже, че при тези, които консумират твърде малко, илюзията, че щастието и именно в консумацията, е по-силна.

Нека повторим – недоволството от чалгата не е антиглобализъм. Напротив. То произтича именно от това, че чалгата, бидейки отчасти ориенталска и незападна, поставя ограничение на нашата интеграция в глобалния свят. Бихме искали да се видим част от златния милиард, от страните, които се интересуват повече от опазване на околната среда, отколкото от физическото оцеляване на населението си. Но културно, в най-добрия случай принадлежим към него само отчасти.

Оттам и омразата към чалгата. Тя ни напомня, че не сме колонизатори с корков шлем, тръгнали на лов за лъвове. Цариград (там, където е царят, очевидно) не е Париж, Лондон или Виена. Ние сме нещо различно от Запада. Но това, което сме, нашата собствена идеология ни е научила да мразим. Ние мразим себе си, защото искаме да сме други.

А чалгата, горката, ни разкрива тази страна от душите ни. Затова за нея прошка няма.