Смисълът на живота в три кратки стъпки

Европейската цивилизация е стигнала достатъчно далеч в развитието си, за да се освободи от илюзиите, че вселената е създадена за човека. Съществуват безброй галактики и светове. Дори на нашата нищожна земя броят на живите организми е несъизмеримо по-голям от този на хората. И последно, всеки един човек изглежда нищожно малък, когато е сравнен с цялото човечество. Не, невъзможно е да се открие единна цел в цялото мироздание. Колкото и  да се опитваме да открием нещо обединяващо, се препъваме в една и съща преграда – смисъл на нещата придава човекът, а човекът не е всичко. Светът, вселената са безсмислени. Те не съществуват за никого специално, не са добри или зли. Те са даденост.

Въпросът за смисъла на живота следователно е чисто индивидуален и няма универсално решение. Можем ли тогава въобще да говорим за него? Нали за тази цел трябва да предпоставим някакви ценности, а те са условни и не могат да бъдат прилагани към всички с еднаква сила. Защо живеем? Заради любимия човек, божията справедливост, славата, музиката, страха от смъртта? Ако искаме да намерим някакви тенденции, трябва да минем на високо ниво на обобщение. Доколкото сме биологични същества, всички ние изпитваме болка и удоволствие. Утилитаристите ни убеждават, че подобни категории могат да бъдат приложени и към всички духовни преживявания. Нека да приемем, че твърдението им не е съвсем лишено от истинност. Всичко, което укрепва човешката личност, позволява й да се развива, доставя й удоволствие, е добро. Всичко опасно, болезнено, разрушително, е зло. Ако взаимодействието между човека и света се изразява именно в комбинация от добро и зло (разбирани като различни ефекти върху човешката личност), то какви са възможните стратегии?

1. Икономическият подход: добро минус зло

Марксисткото „битието определя съзнанието” отдавна се е превърнало в клише, но това не означава, че то е невярно. Психологът Ерих Фром обръща внимание на факта, че повечето европейски мислители от XIX и началото на XX век правят всичко възможно да привнесат логиката на свободния пазар във всички области на природата и човешките взаимоотношения. Дарвин ни показва един свят, където в свободната конкуренция на живите същества побеждават най-предприемчивите, тоест най-добре приспособените към условията на средата. Фройд прави нещо подобно с личните отношения между хората – егоистичната мотивация на всеки един индивид го кара да сключи определен вид сделка с другите, не по-малко егоистични от него индивиди.

Днес на Запад се наблюдава същото пазарно отношение към живота. Човешкият живот е като една малка компания – човек се съобразява с търсенето и предлагането на пазара, предлага най-доброто, което може, опитва се да максимизира приходите и минимизира разходите. Стойността на живота x се изразява с простата формула:

x = a – b + m – n,

където а са приходите (доброто), b са разходите (злото) m и n са прогнозите за бъдещи печалби и разходи (вероятността да се случат добри и лоши неща).

Ако х има положителна стойност, животът е добър и си струва да живее. Ако лошото обаче явно преобладава, животът е на загуба и очевидно рационалното решение е да бъде незабавно прекратен, за да се прекратят неоправданите разходи. Какво може да предотврати масовата вълна от самоубийства? Високият стандарт на живот, който позволява огромно разнообразие от възможности за развитие. Хубавите неща в живота са толкова много, че той винаги е на печалба.

Добре, но какво да правим с обществата, където царят бедност, болести, политически и религиозни репресии? Тоест с огромната част от човечеството през цялата ни известна история? Възможностите за добро при тях са несъизмеримо по-малки, а страданието е колосално. Житейският баланс е явно отрицателен и следователно рационалното решение за всички тези хора би трябвало да е самоубийството. Само тяхното невежество, липса на рационален анализ и религиозните предразсъдъци са позволили на човечеството да оцелее.

И тук е най-слабият момент на икономическия анализ. Ако го приемем, трябва да заключим, че днес ние сме живи само защото предците са били непросветени. Те са водели погрешно, неефективно съществуване, но само благодарение на това ни има нас, модерните, успешни, рационални хора. Разумът може да съществува само на основа на ирационалността? Не звучи много окуражаващо.

Което, от своя страна, не значи, че тезата е невярна. Ако е така, имаме огромен късмет да се родим през единствения период в човешката история, когато тя ни позволява да живеем.

Но може би икономическият модел е сбъркан именно в това, че е условен? Че се опитва да изчислява всичко количествено. Може би не относителната комбинация от добро и зло, а само едното от тях само по себе си е от значение? Животът дава възможности и за двете, но може би само едното е истински важното, това, върху което трябва да се съсредоточим?

2. Консервативният модел: минимализиране на страданието

Да приемем, че в живота преобладава злото. Броят на ученията, които твърдят това, е внушителен. Най-старото от тях е будисткото: животът е изпълнен със страдание, породено от нашите желания (кара ни да страдаме не само провалът, но и реализацията им). Решението е просто – отказ от желанията. Само така може да се постигне истинското блаженство, което се изразява в свобода от оковите на страданието.

Това е чистата, крайната форма на аргумента. Много от теченията в гръцката философия твърдят нещо подобно, и християнството след тях подема същия принцип, но всичките те предлагат някаква форма на утеха. Християнинът може да вярва, че след смъртта си ще отиде в рая, че все някога ще настъпи Второто пришествие и на земята ще се възцари справедливост. Животът може и да е изпълнен със страдание, но не вечно и абсолютно, надежда има. Будизмът стига до логическата крайност. Животът сам по себе си е страдание. Това, към което трябва да се стремим, е вид неживот.

Може би защото съм европеец, фината духовна страна на будисткото учение ми убягва. На мен то ми се привижда като сподавен копнеж по смъртта. Понеже не искаме физическа смърт сега, обясняваме, че тя е непълна и недостатъчна, и се запътваме към същинското, екзистенциално духовно умиране.

С напълно ясното съзнание, че преувеличавам, ще заключа: всеки живот, който е поставил за своя основна цел предпазването от страдание, съдържа в себе си противоречие. Това е живот, насочен към смъртта, живот-умиране. Ако вярваме в безсмъртната душа, трябва да прекарваме времето си в опити да измислим начин да я елиминираме. Ако не вярваме в това, разумно е веднага да се самоубием, след като не можем да направим така, че да не сме се раждали.

3. Тоталитарният модел: щастие на всяка цена

Алтернатива на опита за избягване на страданието е стремежът към щастие. Но ако приемем икономическия подход, трябва да заключим, че почти всички хора са се провалили в този си опит. Дали икономическият подход обаче не бърка в нещо? Може би не остатъкът от доброто, след като от него е извадено злото, е печалбата в живота, а доброто само по себе си?

Смъртта е несъществуване. Тя може и да е не-страдание, но премахва и всяка възможност за щастие. Дори и когато сме живи да ни се случват много малко добри неща, това все пак е повече от тогава, когато ни няма. В относителен смисъл животът може и да е на загуба (лошите неща са повече от добрите), но в абсолютен план той е чиста печалба (има добри неща, които иначе при никакви други условия не биха съществували)! От това можем да заключим, че щастието, доброто само по себе си е това, което е ценно в живота, а не цената, която плащаме за него.

Ако приемем това, картината на миналото се променя кардинално. Какво от това, че хората са страдали от бедност и болести, ако са били обичани, ако са мечтали, творили? Разбира се, цената, която те са платили за своя живот, е неоправдано висока, но нима можем с лека ръка да заключим, че е по-добре те да не са се раждали?

Това не значи, разбира се, че всички хора са живели пълноценно. Лично аз съм склонен да смятам, че еретикът, дръзнал да проповядва нелегитимно учение и изгорен на клада за това е живял по-смислено от селянина, който винаги е свеждал глава пред властите и покорно е слушал укорите на господарите си. Защото първият ясно е знаел какво иска, стремил се е към него и го и е платил цената му. Докато вторият само се е опитвал да избягва страданието и е пропилял безцелно дните си.

Следователно?

Не мога да скрия, че общоприетият днес модел ми се струва неправилен. Привържениците на минимализирането на страданието са прави в едно – поне в повечето случаи то преобладава в живота. И ако се съгласим с това, чисто икономически е неизгодно да се живее. Затова пред нас има избор – или да приемем смъртта за нормална цел на живота (да възприемем, че в повечето случаи той е безсмислен), или да променим представата си за ценността на живота.

Ако смятаме, че трябва да се живее, разумната цел би била максимизиране на всичко добро. Без значение от цената. Ако минем на езика на икономистите, 2 единици щастие при 5 страдание е по-добре от по 1 от двете. Нека забравим страха и колебанието! Или избираме да умрем, или да живеем истински!